Колин Форбис - Огнен кръст

— Първо ще ви донеса нещо за пиене — той остави чашата си. — Какво ще желаете?

— Вече пих шампанско. Предпочитам да остана на същото… Тя бе слушала внимателно, но не успя да открие и следа от някакъв акцент в гласа му. Той се върна с шампанското, седна до нея и вдигна чашата си.

— Наздраве! За прекрасната вечер!

— Наздраве! Страхувам се обаче, че няма да мога да ви отделя цялата вечер. Прекалено дълго разговарях с Джийн Буржойн. Преди малко бяхме в същия бар.

— Така ли? Коя е Джийн Буржойн?

— Известна светска дама. Скъпите списания често показват снимката й. Понякога я споменават и в клюкарските хроники. Току-що се е върнала от Франция. Вие бил ли сте във Франция?

— Извинете ме, доброто възпитание май ме е напуснало. Да ви се представя — казвам се Джеймс Сандърс…

— Пола Грей. В такъв случай вероятно не познавате Франция.

Бертие намести очилата по-високо на орловия си нос. Обърна се с лице към нея. Дразнеше я това, че не вижда ясно очите му.

— Между другото, тъкмо се прибирам от Париж…

Леми го бе учил да се придържа колкото се може по-близо до истината.

— Загубих си времето — продължи Бертие. — Това време на годината е мъртъв сезон за бизнеса.

— С какво се занимавате? О, извинете, въпросът ми е прекалено личен.

— Продавам корабно оборудване. На едро и на дребно — за частните купувачи. Все яхтаджии. Затова съм и тук. В Олдбърг е фрашкано с яхтаджии.

Тя кимна. Струваше й се, че тази употреба на разговорни изрази е малко пресилена, но не можеше да бъде сигурна.

— А тук бизнесът ви върви ли? По това време на годината? Той глътна половината от питието си.

— Надявам се да подготвя почвата за пролетта. Бизнесът ми е сезонен. През зимата можеш да срещнеш много хора, които биха се заинтересували, когато от нея остане само лошият спомен.

Той все още я наблюдаваше, а стъклата на очилата му приличаха на бездушни очи.

— Vous en voules un autre? — изведнъж попита Пола.

Произнесе го много бързо, като истинска французойка. Интересуваше се дали той би желал още едно питие. Бертие се наведе, сякаш понечи да стане, но после само се намести по-удобно на стола. Тя можеше да се закълне, че за миг лицето му се беше вледенило.

— Съжалявам — продължи Пола, — реших, че говорите френски, щом работите и във Франция.

Той се усмихна и разтвори силните си ръце.

— Знам, че трябва да го говоря, но не е така. Типично за англичаните, не мислите ли? Проклетите чужденци са тези, които трябва да знаят езика ни. И го знаят, между другото — поне хората, с които работя във Франция. Освен това аз най-често им показвам готови каталози на резервните части и оборудването. Така че е лесно. Всъщност какво ме попитахте?

— Дали искате да пийнете още нещо.

— Аз съм домакинът — отвърна той. — Какво ще кажете за още една чаша шампанско?

— Вече пих достатъчно. Предложих ви аз да ви почерпя.

— Не, благодаря ви — той отново намести очилата си. — Сигурна ли сте, че не можете да вечеряте с мен?

— Би ми било приятно. Но вече се уговорих за вечеря с двама приятели — тя погледна часовника си. — И ако не възразявате, мистър Сандърс…

— Джеймс…

— Вече ме чакат в ресторанта. За мен беше удоволствие да си поприказваме. Желая ви успех в деловите контакти.

Пола стана и той се изправи заедно с нея, за да отмести стола й. Покашля се, явно несигурен дали да каже още нещо. После й направи предложението, което тя очакваше:

— Може би ще приемете една разходка из околността утре? Можем да обядваме на открито.

Тя се усмихна:

— Много мило от ваша страна. Но утре ми е невъзможно. Имам уговорка. Може би някой друг път. Ако и двамата останем тук…

Тя излезе, а той се упъти обратно към тезгяха. Някаква двойка слезе от асансьора, тя зае мястото им и натисна копчето за първия етаж. Почука на вратата на Туийд по предварително уговорения начин и изчака да й отвори.

Туийд бършеше със салфетка устата си. Имаше посетител. Марлър, облечен в чисто спортно яке, изгладени панталони с ръб и ръчно изработени обувки, блестящи като огледало. Поздрави я с ирония:

— Подозирам, че нашата проницателна дама е свършила нещо полезно — изръмжа той, докато Туийд заключваше вратата.

— Пак сандвичи? — попита Пола с поглед върху подноса до каничката с кафе.

— Знаеш, че когато се стигне до разгръщане на силите, съм все гладен — Туийд седна до масата. — Тъкмо давах инструкции на Марлър. — Той посочи няколко листа с надраскани имена, част от тях подредени в групи и оградени с кръг. Пунктирани линии свързваха някои от групите. Туийд погледна Пола.