Колин Форбис - Огнен кръст

Все още бясна от поведението на Доулиш, Пола с радост забеляза мъжа, който слизаше по външните стълби на „Браднъл“, докато тя паркираше колата. Виктор Роузуотър, облечен в дебело яке, се приближи да я поздрави и тя потъна в силната му мечешка прегръдка.

— Изглеждаш напрегната. Нещо лошо ли се е случило?

— По-скоро неприятно…

Пола бе изненадана и очарована от умението му правилно да преценява всяка ситуация. Не се и опита да разбере подробностите около преживяването й, а каза точно това, което трябваше:

— Бях тръгнал на разходка из Олдбърг. Но това може да почака. Подозирам, че тайничко си мечтаеш за едно питие. Ще те изчакам в бара. Ти иди да свалиш това палто…

На Пола й трябваха две минути в стаята, за да пооправи грима си. Закачи любимата си брошка на ревера на костюма, среса косата си и сложи малко парфюм.

— Шампанско? — попита я Роузуотър, когато тя се настани до него на бара.

— Прекрасно. Наистина имам нужда да пийна.

— Хайде да седнем в някой по-тих ъгъл — каза Роузуотър и хвана чашите.

Отново оцени съобразителността му. Интуитивно бе усетил, че може би тя ще иска да поговори с него на спокойствие, без да я слушат други хора. Седнаха един срещу друг и тя огледа дрехите му. Хубаво спортно яке на ситни карета, кадифени джинси, кремава риза и светлосиня връзка. Изглеждаше много добре. Роузуотър вдигна чашата си.

— Наздраве! Ще ми разкажеш ли за преживелиците си, или да избегнем тази тема?

— По-добре да не го държа в ума си! — Чувстваше се малко неловко от тази близост със съпруга на Карин. Но не само външният вид на Роузуотър беше приятен — той знаеше как да се държи с жените. Търпелив и внимателен, Виктор я чакаше да започне.

— От време на време работя като журналист — просто хоби. Сега се връщам от имението на лорд Дейн Доулиш. Интервюирах го за „Уомънс Ай“. Оказа се истинско премеждие. Не си свали ръцете от мен…

— Случи ли се нещо сериозно? — тихо попита той.

— Не. Справих се. Но трябваше да му издера лицето.

— По-добре, че не си го направила. Доулиш се отнася грубичко с жените, които му се опъват.

— Откъде знаеш? — попита с интерес Пола.

— Част от работата ми е да знам всичко за участниците в голямата световна игра.

— Игра ли е, Виктор?

— Думата наистина е погрешна. Резултат от типичната британска сдържаност. Това е всичко друго освен игра, това е борба за пари и власт, която се води до смърт. Мислиш ли, че се става лорд Дейн Доулиш със стриктно спазване на законите?

— Разследването ми показа, че той играе важна роля в търговията с оръжие.

— Ти каза ли му го? — сякаш между другото попита Роузуотър.

— Да, и това го вбеси.

— Вероятно защото този бизнес вече запада. Краят на Студената война и така нататък. Освен това има достатъчно други златни яйца в кошницата си.

— Като подводните проучвания при Дънуич?

Роузуотър отпи от шампанското си и не реагира веднага на изненадващата смяна на темата. Остави чашата, стиснал с пръсти столчето. После поклати глава, усмихна се, а погледът му бавно тръгна нагоре от кръста й и се спря на очите й.

— От това той само губи, сигурен съм. Но изгражда образа му на човек, който не жали пари за опазване на околната среда и консервация на паметници на културата и други редки забележителности. Кой знае, може пък и да е такъв. Да е решил да се оттегли от бизнеса и машинациите, на които е посветил досегашната си кариера.

— Вероятно си прав — тя погледна часовника си. — Имам време за един бърз обяд и след това тръгвам към Лондон. Ти ще останеш ли? Все още ли се опитваш да откриеш кой уби бедната Карин?

— След няколко дни и аз ще дойда в Лондон. Предай на Туийд, че може да ме намери в хотел „Браунс“, ако има нужда от мен. Дотогава оставам в „Браднъл“. А сега можем да обядваме заедно, преди да си тръгнеш и да ме оставиш сам.

— На главната улица има едно добро ресторантче — казва се „Крос Кийс“.

— Да хапнем тук, искаш ли? Гладен съм, а не ми се върви в този студ…

На връщане от гората, където ги бе атакувал хеликоптерът, Нюмън и Марлър се отбиха да обядват в „Крос Кийс“. Бътлър и Нийлд влязоха след тях, но седнаха на отделна маса, сякаш не ги познаваха. Обичайната им процедура при осигуряването на охрана.

— Имаме си компания — прошепна Нюмън, след като взеха поръчката им. — Голямата маса вдясно. Петима са. Онзи, грозният, който явно е шефът, се казва Бранд. Така го нарече Доулиш, когато си тръгвахме.

— О, с мистър Бранд вече се познаваме — отвърна Марлър, без да понижава тона си. — Той се обзаложи с мен, че не мога да стрелям по летящи глинени чинийки.