Колин Форбис - Огнен кръст

— Да.

— Въздържател ли сте?

— О, съвсем не!

— Може би нещо малко по-силничко би ни дошло добре в такава студена нощ. Какво ще кажете за едно уиски?

— Не, благодаря — Роузуотър изглеждаше объркан. — Като знам как се чувствам в момента, алкохолът едва ли ще ми понесе.

— Виктор искаше да му покажа мястото на трагедията — каза Пола. — Надява се да открие нещо, което полицията е пропуснала.

— Сега? — попита Нюмън с нотка на изненада в гласа.

— Да — продължи Пола, — през онази нощ времето бе същото. А и ми се струва, че бурята поутихна. Не чувам вятъра.

Роузуотър погледна часовника си:

— Помниш ли в колко часа се случи всичко?

— След около час ще улучим точния момент. — Пола погледна Нюмън. — Ще се облека добре и ще бъда готова за разходката.

— Идвам с вас — реши Нюмън.

— Така ще ми бъде много по-спокойно — рече Роузуотър. — Дано не ви затруднявам…

— Глупости — Нюмън се изправи. — Хайде. Отивам да си взема нещата. След няколко минути ще ви чакам във фоайето.

Олдбърг бе мъртъв. Улиците пустееха, когато Пола, Нюмън и Роузуотър излязоха през задния вход на „Браднъл“. Стигнаха до обществения паркинг и градът остана зад тях. Вятърът бе утихнал така внезапно, както се бе появил. Пола усети да я полазват тръпки при звука от стъпките й върху чакъла на паркинга.

Нощта бе лунна и тя можеше да си припомни точно къде бе оставила колата при пристигането си с Карин. Същата кола, която по-късно Бътлър откара в Лондон, докато тя пътуваше към дома си в мерцедеса на Нюмън. Излязоха от паркинга и продължиха по черния път, водещ към яхтклуба „Слодън“. Когато преминаваха край старата, подобна на хамбар, постройка с надпис „Лодки“, облак затули луната и настъпи пълен мрак.

Роузуотър крачеше редом с Пола.

— Сега накъде? — попита той.

— Ще продължим по този противен път още малко и после ще свърнем по една пътека, пресичаща блатата.

Тя запали фенерчето си в момента, в който Роузуотър включи доста по-мощния си прожектор. Зад тях бавно се движеше Нюмън, като осветяваше сам пътя си и се оглеждаше наоколо. Пола тръгна встрани от чакъла, поведе ги надолу по стръмния банкет и продължи по пътеката през блатата. Роузуотър я настигна и забави крачка, щом усети, че дългите му крака й пречат да върви толкова бързо.

— Далече ли е? — попита той.

— След десетина минути ще стигнем…

Беше, много студено, въпреки безветрието. Пола се бе сгушила в палтото си, подплатено с кожа, а качулката топлеше главата й. На краката си имаше гумени ботуши. В същите ботуши двамата мъже до нея се бореха с мочурливата почва.

Стигнаха до мястото, където пътеката се раздвояваше — едното разклонение се връщаше обратно на пътя, а другото водеше към бента. Пола се подхлъзна върху тинята и почти падна. Роузуотър я пое през кръста, изправи я и й помогна да се изкачи върху бетонната стена. Зад тях Нюмън се спря — острият му слух бе доловил далечния шум от двигателя на някаква кола, който обаче се приближаваше. Звукът изминаваше дълъг път през злокобната тишина, увиснала над блатата. Нюмън можеше да чуе дори бученето на морето.

Роузуотър тръгна по тясната пътека върху бента. Блатата останаха в ниското отдясно, а пристанището — отляво, зад лабиринта от обрасли с трева поточета. Пола го следваше по петите, а Нюмън завършваше колоната, съжалявайки, че не е взел оръжие със себе си. Все още чуваше шума от превозното средство, приближаващо се през блатата.

Пола трепереше, но не от студ. С всяка измината крачка към мястото, където бяха открили тялото, й ставаше все по-зле. Тъмнината не помагаше. Тя не можеше да види дори малката горичка, която я беше скрила, докато убиваха Карин.

— Спри, Виктор — извика тя. Насочи лъча на фенерчето си надолу покрай стената на бента и освети неподвижната вода на един малък поток. Изведнъж замръзна на мястото си. В светлината от прожектора бе забелязала малката лодка, гниеща, с ребра, щръкнали като превитите кости на захвърлен в калта скелет. Беше си същата, както я видя тогава с трупа на Карин, оставен в нея. Изскърца със зъби и се насили да проговори.

— Тук я намериха…

Роузуотър насочи прожектора си към лодката и се затича към кея, пързаляйки се по стръмния насип. Наведе се и разгледа вътрешността. После остави фенера в тревата, хвана лодката, повдигна единия край със силата на обезумял и я преобърна върху меките туфи. Пола закри с длан устата си, за да не изкрещи. Нюмън нежно я хвана за ръката.

— Нека си го изкара — прошепна той.