Колин Форбис - Огнен кръст

Облечена в син костюм, модел „Шанел“, бяла блуза и фльонга, Пола влезе в бара в момента, в който висока и стройна жена с дълга руса коса и чаша шампанско в ръка се обърна към входа и се сблъска с нея.

Пола отскочи встрани и шампанското не улучи костюма й. Джийн Буржойн с ужас погледна скъпата дреха. Пола й се усмихна успокоително.

— Всичко е наред. Отиде на пода.

— Боже Господи! Ужасно съжалявам! Колко съм непохватна. Сигурна ли сте, че не го повредих? „Шанел“ е, нали? Изглеждате страхотно.

— Вие също изглеждате чудесно. А костюмът, неприятно ми е да го кажа, не е оригинал. Сама го уших.

Джийн Буржойн наистина беше божествена в светлозелената си тясна и плътно прилепнала по тялото рокля, която още повече подчертаваше формите му. Две тънички презрамки я крепяха над голите и красиви рамене. Зелените очи на англичанката изучаваха Пола, а широката й уста се усмихваше.

— Казвам се Джийн Буржойн…

— Аз съм Пола Грей — журналистка на хонорар към „Уомънс Ай“.

Пола реши, че ще бъде най-добре да се придържа към една и съща версия. В малък град като Олдбърг никога не можеш да си сигурен кой кого познава. Тя веднага бе разбрала коя е красивата блондинка и се надяваше, че е сама.

— Купувам си всеки негов брой — каза Джийн. — Ще ми бъде много приятно, ако ми позволите да ви почерпя с чаша шампанско. Ако сте като мен сама, разбира се.

— Така се получи, наистина. Бях се подготвила за дълга и самотна вечер…

Пола пое чашата на Джийн и я занесе на една тиха маса в ъгъла. Чувстваше се объркана. Какво можеше да прави Буржойн в тази част на света? Още една френска следа — любовницата на Дьо Форж е в Олдбърг. „Изглежда съвсем кротко момиче“ — помисли си Пола. Джийн се движеше с изящната си походка и всички мъже в бара бяха вперили погледите си в нея.

Когато тя се приближи до масата с още шампанско, Пола забеляза французина с тъмните очила, когото Нюмън бе описал. Той си поръча питие и седна сам, с изправен гръб и малко сковано. Хвърли бърз поглед към Буржойн и после се обърна настрани. Джийн седна до Пола и вдигна чашата си.

— Наздраве, Пола! Мога ли да те наричам Пола? Ти ми казвай Джийн!

— Разбира се. Аз също исках да минем на ти.

— Добре дошла! — Тя изпи половината от чашата си. — Всъщност и аз скоро пристигнах. От Франция. От Бордо, по-точно. Там имам приятел. Чичо ми, който ме отгледа, живее в една от къщите на края на Олдбърг — харесва му усамотеността на това място… — Тя продължи да разказва с ниския си дрезгав глас, като отмяташе с ръка назад буйната си коса. — Родителите ми загинаха при катастрофа, когато бях шестгодишна. Той пое грижите за мен. Сега е на осемдесет години. Баща ми — братът на чичо — щеше да е на осемдесет и две. Родила съм се късно. Във Франция като че ли се е отприщил адът. Разказах на чичо за това. Той още си пази всички медали — на времето е бил генерал-майор. Във Военното разузнаване.

— Тя се усмихна закачливо. — Извинявай, много се разприказвах за себе си. Ще си помислиш, че те навивам да вземеш интервю от мен.

— Честна дума, не ми и мина през ума. Макар че си много подходяща за това…

— О, не, Пола — отново дяволитата усмивка. — Когато се върнах от Оксфорд, имах диплома за адвокат, но така и не стъпих повече в съда. Значи „много подходяща“? Не и за „Уомънс Ай“. Прекалено много обичам мъжете — животът ми вероятно ще ти се стори доста бурен и повърхностен.

— Всъщност аз съм тук по работа — обясни Пола. — Утре ще разговарям с лорд Дейн Доулиш. Обадих му се преди малко. Звучеше възторжено.

Джийн я погледна внимателно и изучаваше, допи чашата си и я остави на масата също толкова внимателно. Пола мълчеше. Усещаше, че без да иска е натиснала някакво копче.

— Бях на гости в Гренвил Грейндж, когато се запознах с френския си приятел — произнесе бавно Буржойн. — Трябва да бъдеш предпазлива с Доулиш. Хубава си и ще те ухажва.

— На теб ли ти се случи?

— И още как! Все едно се бориш с вълк. Дано имаш късмет. Облечи си повечко дрехи.

Пола се опита да не променя изражението си, когато видя един висок и красив мъж да влиза в бара. Това беше Виктор Роузуотър.

Всички пътища водеха към Олдбърг…

На няколко мили от Олдбърг и морския бряг се намираше имението Гренвил Грейндж, разположено на края на един полуостров, вдаден в река Олд, близо до църквата „Айкин“. Тази вечер всички лампи в кабинета на лорд Дейн Доулиш бяха запалени, а той седеше зад писалището си и разговаряше с Джоузеф Бранд.