Колин Форбис - Огнен кръст

Доулиш беше между петдесет и пет и шестдесетгодишен, средно висок и със силна фигура. Имаше дебел врат и квадратна глава. Беше гладко избръснат, а пред ушите му се спускаха сиви бакенбарди, гъсти и къдрави. Носът и могъщата челюст с наченки на двойна брадичка му придаваха вид на грубиян. Очите му гледаха предизвикателно. Излъчваше физическа енергия, а поведението му беше агресивно.

„Не съм се издигнал дотук чрез любезничене с хората, които са стояли на пътя ми“ — това бе една от максимите му.

— Провери ли кой е този Питър Ууд, поканен за стрелбата утре? — попита той.

— Обадих се в офиса в Лондон. Секретарката каза, че шефът й не е там. Бил заминал за Сафък.

— Значи може и да не лъже.

Бранд стисна плътните си устни. Беше нисък мъж с широки рамене, тежеше почти сто килограма и смяташе всеки за потенциален враг. Докато седеше с лице към шефа си, едната му ръка безшумно барабанеше по коляното под бюрото. Беше около петдесетгодишен, с крушовидна глава, която завършваше с охранена брада под тънка и широка уста.

— Още колко информация ще ни трябва? — попита той.

— Колкото можем да съберем. Не е тукашен, запознал се е с теб в кръчмата. Искам да знам кой лази под покрива ми. Как мога да съм сигурен, че иска само да постреля? Петстотин лири за облог си е пилеене на пари. А трябва да си плати и таксата за участие.

— Брокерите печелят много — възрази Бранд. — Господи! Трябваше да се досетя! Та те печелят от уреждане на сделки…

— И от глупаци като теб, които правят това, което аз избягвам.

Обиден, Бранд забрави служебното си положение. Не можа да се сдържи, въпреки че знаеше, че ще сгреши.

— Поне не пръскам пари за жени където ми падне…

Доулиш бавно почука с косматите си пръсти по бюрото.

Усмихна се. Съвсем не приятелски. Очите му се впиха в Бранд.

— Забравяш едно нещо. Срещу парите си аз получавам много. Забравяш и с кого разговаряш, струва ми се. Лесно мога да те заменя, Бранд. Такива като тебе струват десет за едно пени.

— Уморен съм, сър. От пет сутринта съм на крак…

— И какво свърши през това време? — попита грубо Доулиш.

— Моят човек в „Браднъл“ докладва за много новопристигнали. А сега е ноември. Един от тях е Робърт Нюмън, задграничният кореспондент…

— За когото ми се обади този Питър Ууд. Звънял ми, за да ми благодари предварително за участието си в стрелбата. Всъщност искаше да попита дали може да вземе и Нюмън. Както вече ти споменах…

— Това също го проверих — побърза да каже Бранд.

— Не смей да ме прекъсваш, по дяволите. Изведнъж много хора проявяват интерес към мен. А сега времето е напечено в случай, че си забравил.

— Може да е съвпадение…

— Досега не съм вярвал в съвпаденията и затова съм оцелял. На всичко отгоре идва и някоя си Пола Грей, за да вземе интервю от мен. По телефона звучеше секси. Може пък тя да ми е компенсацията за останалите — Доулиш грубо се ухили. — Как върви изпращането на оръжията?

— Половината доставка е готова. Скоро ще приключим и с баланса.

— Внимателно ли следиш прогнозата за времето в района на Бискайския залив? Пътуването до Аркашон понякога е истински кошмар.

— Записвам всеки час метеорологичните сводки — увери Бранд шефа си, успокоен, че вече изглежда настроен по-приятелски.

— А ремонтът на „Котката“ ще бъде ли приключен?

— Говорих днес с капитана. „Котката“ ще бъде на линия.

— Дано.

Доулиш се изправи и се приближи до големия прозорец зад писалището. Застана с гръб към стаята и се загледа към кея на брега на Олд, от който го делеше спускащата се към реката, поляна. Луната осветяваше пълзящите от изток, от Северно море, буреносни облаци.

Светлината от стаята очертаваше силуета му на прозореца. Стоеше толкова неподвижно на здравите си крака, че приличаше на статуя. Бранд не познаваше друг човек, който да бе в състояние да не помръдва с часове. Доулиш не се страхуваше от нападение в имението си. Пазеха го ловджийски кучета, а и прозорците бяха направени с бронирани стъкла. Бранд се осмели да наруши размисъла му, като искаше да покаже усърдието си:

— Още един новопристигнал е забелязан в бара на „Браднъл“ — Джийн Буржойн.

Реакцията на Доулиш беше различна от тази, която Бранд бе очаквал. Обърна се с пламнали очи и гласът му прогърмя:

— Какво, по дяволите, прави пък тя тук! И всичко това става сега, когато при нас е най-напечено. Предстои ни най-голямата доставка. Плюс камара пари за приятелите ни във Франция.