Колин Форбис - Огнен кръст

— Обаче окото те лъже.

Той я стисна още по-силно и усети костите й под бялата плът.

— Гледала си документите, докато бях в банята.

— Свали си ръцете от мен, глупак такъв — също толкова тихо му отвърна тя. — Мислиш си, че ме интересуват тъпите ти документи? Явно те гони параноята. Все шпиони са ти в ума. — И — продължи кротко тя, — ако ме удариш още веднъж, ще те халосам с четката. — Дясната й ръка сграбчи дръжката. — А сега взимай оня червей Леми и изчезвайте да си играете на войници.

— Защо отиваш в Англия? — попита я той, след като я пусна и застана встрани от нея.

— Защото искам, Шарл!

Този път бе настояла да използва банята първа. Обу чорапогащите си, облече комбинезон и върху него — черна, дълга до коленете рокля. Пъхна малките си крака в чифт официални обувки и украси с наниз перли врата си. Всичко това й отне съвсем малко време.

— Защо искаш да се върнеш в Англия? — настоя Дьо Форж. — Все отлиташ нанякъде, като водно конче си. Сигурно ще имам нужда от теб тук.

— Искам да видя чичо си, дома си… Ще трябва просто да сдържаш желанията си. А ако съвсем се отчаеш, можеш да навестиш Жозет. От колко време не си виждал жена си! А когато все пак отиваш при нея, взимаш ли със себе си проклетото куфарче, скъпи?

Устните на Дьо Форж се стегнаха. Тръгна към нея с решителна крачка. Тя отново заплашително вдигна пръст.

— Не забравяй какво ти казах, когато ме удари последния път. Говорех сериозно. Между другото, защо винаги избираш жени, чиито имена имат в началото си буквата „ж“?

Дьо Форж възвърна присъщото си самообладание и отказа да отговори на подигравката й. Тъкмо слагаше шапката си, когато на вратата тихо се почука.

— Влез! — извика Джийн, за да покаже кой владее положението.

Вратата бавно се отвори и лейтенант Андре Бертие прекрачи прага. Беше русокос и красив, държеше почтително кепето си под мишница и гледаше право в Дьо Форж.

— Моля за извинение, генерале, но майор Леми ме изпрати, искали сте да бъдете подсетен за часа.

— Може би лейтенантът ще приеме чаша шампанско? — предложи Джийн и се отправи към кофичката с лед край разхвърляното легло.

— Няма да приеме — отговори й Дьо Форж с леден глас. — Дежурен е.

— Някои от подчинените ти са наистина много хубави, Шарл — прошепна Джийн.

Тя прекара ръка по косата, паднала през рамото й, и заразглежда Бертие. Внимателно огледа тялото му и силното му младо лице. Бертие, разбрал, че е обект на интереса й, се бе втренчил в стената.

— Избирам ги единствено според компетентността им — отговори на забележката й Дьо Форж със същия вледеняващ глас.

Взе куфарчето си и бързо тръгна към вратата. Подмятането й, че го носи със себе си и в апартамента на Жозет в Бордо, го бе изненадало — той наистина го носеше, когато я посещаваше.

Джийн наблюдаваше тръгването му с мрачно наслаждение. Човек винаги става ревнив, когато любимият или любимата му заминава нанякъде, и така мисли повече за него. Когато чу да се затваря входната врата, тя изтича до холската и леко я открехна. Да, бяха си заминали. Отиде до телефона, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

Навън прехвърчаха снежинки, а студът бе непоносим. Застанал до бронираната лимузина, майор Леми се пресегна да отвори задната врата. Беше замръзнала. Рязко дръпна с голямата си силна ръка, вратата се отвори. Дьо Форж отръска снежинките от униформата си и седна в колата. Бертие се намести на мястото до шофьора, а Леми заобиколи и се настани до Дьо Форж. Лимузината ускори, а колелата разораха чакъла.

Дьо Форж погледна Леми. Шефът на разузнаването винаги му напомняше на лисица с издълженото си лице, с изражението си, със заострената брадичка. Генералът вдигна стъклената преграда, която ги отделяше от предните седалки, за да не го чува Бертие.

— Защо избра Бертие за охрана?

— Защото е експерт по автоматичните пистолети. Носи един под мишницата си. От целия ни личен състав той стреля най-добре.

— Калмар свърши добра работа с онзи шпионин, Анри Бейл — Дьо Форж изведнъж смени темата. Така често вадеше от равновесие офицерите си. — Чудя се кой е той, наистина. Сигурно имаш някаква идея.

— Никаква — Леми се загледа през прозореца, където снежинките се бяха превърнали в бяла завеса. — Той грижливо пази самоличността си в тайна. Връзката се осъществява само по телефона, и то винаги чрез разговор от два обществени автомата. Плаща му се в швейцарски франкове. Пликът с банкнотите се поставя в кожена чанта, а тя се изхвърля от колата на предварително уречено място. Всеки път е различно, но обикновено е далеч из провинцията, там където цялата околност може да се наблюдава на километри.