Колин Форбис - Огнен кръст

— Преди колко време се случи това? — попита Нюмън, колкото да избегне мълчанието.

— Преди две години. Струва ми се обаче, че е било преди две седмици. Живеех само за да отмъстя до деня, в който срещнах Анри. А сега и той е мъртъв — убит от Държавните тайни служби. Какво всъщност става?

Нюмън промени темата на разговора, помоли я да му разкаже за себе си. Тя се върнала вкъщи и заживяла с майка си в апартамента й в Бордо. В момента майка й била на гости на роднини в Аркашон — малък пристанищен и курортен град на атлантическото крайбрежие западно от Бордо.

Работела като финансов директор на някаква агенция. Да, млада била за такъв пост, но решили, жените директори са за предпочитане във фирмите, чиито клиенти са от същия пол. Особено във фирмите, които рекламират дамски дрехи и бельо.

— Сигурно получавате добра заплата? — заинтересува се Нюмън.

— Получавам повече от момичетата на моята възраст. Може би затова имам малко приятели.

— Има ли място, където бихме могли да поговорим и да сме сигурни, че не ни слушат?

Нюмън се огледа. Ресторантът бързо се пълнеше. На близките до тях маси всеки стол бе вече зает. Зачуди се защо заведението се нарича бар и я попита.

— На долния етаж има голям и много посещаван бар. А за някое по-тихо място… — тя се замисли, загледана в Нюмън, докато допиваше кафето си. — Нали ви казах, че майка ми е в Аркашон — в апартамента няма никой. Можем да отидем там…

Когато й каза, че не иска да паркира на улицата, Изабел го накара да заобиколи сивия блок и да влезе по една тясна алея във вътрешния двор. Тук колата не се виждаше от улицата.

Тя го изчака, заключи високите тежки врати, които затваряха входа на алеята, и го поведе през двора. Апартаментът се намираше на първия етаж. До него се стигаше по едно външно каменно стълбище, от което се виждаше улицата. Нюмън се спря, но тя го избута навътре. Дантелени пердета висяха пред високите прозорци.

— Не палете лампите тук — предупреди я той.

— Добре, но защо?

— За да не се разбира от улицата, че в стаята има хора. Има ли в апартамента помещение, което да не гледа към нея?

— Кухнята. Можем да си направим и кафе…

Тя свали шлифера му. Отдолу Нюмън бе облечен в строг английски костюм, сив на цвят. Кухнята по нищо не приличаше на стаята, от която бяха излезли — мебелите там бяха масивни и стари, а уредите — най-новата домакинска техника. Печка, хладилник, машина за миене на чинии, мини бар — всичко това представляваше компактен блок, разположен в средата на просторното помещение. Седнаха един срещу друг на масата и Изабел му поднесе кафява чаша, пълна с димящо кафе. Нюмън започна направо:

— Колко хора знаеха за връзката ви с Анри?

— Никой. Казах ви, че имам малко приятели.

— А майка ви?

— И тя не знаеше — Изабел сви рамене. — За някои неща имаме съвсем различни мнения. Никога не й казах за Анри — нямаше да одобри избора ми, той беше барман — тя обгърна с длани чашата си, за да ги стопли. Ръцете й бяха съвършени. — И на мен ми беше чудно, че Анри е барман — изглеждаше умен. Когато го попитах, той каза, че пътувал из Франция, за да натрупа опит.

— Значи казвате, че абсолютно никой не е знаел за вас и Анри?

— Да. Когато излизахме, той винаги ме караше да избирам места, където никога не съм ходила. Не го питах защо.

— Някой все пак е предал Анри на тайните служби. От това, което ми казахте, излиза, че вие сте единственият човек, който е можел да го направи.

Лицето й пламна. Гледаше Нюмън, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Той продължи, без да сваля поглед от нея.

— Колко ви плащат за услугите?

Пръстите й се стегнаха около дръжката на чашата. За момент Нюмън си помисли, че ще хвърли съдържанието й в лицето му и се приготви да се наведе.

— Свиня! — изсъска тя. — Мога да ви убия за това, което казахте. Защо? За Бога, защо ми говорите така!

— Защото очевидно вие сте предала Анри. Подмамили сте го, спечелили сте доверието му и през цялото време сте работили за контраразузнаването…

Тя скочи от стола, изля кафето си в мивката и тръгна към него. Държеше празната чаша, готова да я стовари върху главата му. Нюмън хвана ръцете й и ги притисна до тялото й. Изненада се от силата и настървеността на момичето. Тя се опита да го ритне с коляно в слабините, но Нюмън се извъртя и ударът го улучи в крака. Продължи да я стиска, докато тя не престана да се бори и се отпусна задъхана.

— При това сте и отлична актриса. Признавам ви го — отново я предизвика Нюмън.