Колин Форбис - Огнен кръст

Всеки, погледнал картата на Бордо, не би могъл да разбере в кои посоки на света е ориентиран градът. За Нюмън това също бе невъзможно. Докато караше по една от главните улици, водеща от гара „Сен Жан“ към неговия хотел „Пулмън“, безброй тесни улички се втурваха от двете му страни и се отправяха във всички посоки.

Старите сгради на древния град бяха на пет или шест етажа, построени от сиви камъни. Мръсотията на времето се бе наслоила по стените им, никой не я бе почиствал от години. Капаците на прозорците, сякаш пияни, висяха под всякакви ъгли. И следа не се забелязваше от боя, нанесена през последните десет години. Някои от постройките представляваха необитаеми развалини, голи стени, които приличаха на пострадали от бомбардировка, но за Нюмън те бяха жертви на небрежността и безотговорността.

Почувства се като в някакъв чудовищен затвор, когато още веднъж натисна спирачките. Колите бяха навсякъде, изпълващи улиците, паркирани по тротоарите, почти опрени една в друга. Сблъсквания бяха белязали повечето от тях. Огънати брони, ударени врати. Оловното небе допълваше атмосферата на разруха.

Нюмън имаше стая в „Пулмън“ — един от добрите хотели. Но беше запазил стая и в една сграда с помещения под наем, която повече приличаше на бунище, но където можеше да се настани под фалшиво име. Всичко, което старата хазяйка искаше, беше пари в аванс. Купил бе един очукан куфар от някакъв мръсен магазин за употребявани вещи, в който бе сложил част от дрехите си. От „Пулмън“ ги беше изнесъл в обикновени непрозрачни пластмасови торби.

Нае стаята от предпазливост — налагаше я убийството на Френсис Кари. Сега му предстоеше среща с Изабел Томас — приятелката на Кари. Беше й се обадил по телефона на адреса, даден му от Туийд, и се бяха разбрали да се видят в един бар, предложен от нея — бар „Рококо“ — в шест вечерта. Беше му обяснила как ще бъде облечена. Нюмън зави по улицата, посочена от нея, видя една кола, която тъкмо освобождаваше очертаната на тротоара клетка за паркиране, и бързо зае мястото й. Жена с кожена яка около врата се наведе през прозореца на реното си и изкрещя:

— Това е моето място, копеле такова! Разкарай се!

Нюмън й се усмихна широко:

— Първият е с предимство, нали?

Заключи вратата и изчака да види дали жената няма да продължи атаката си, като я насочи към колата. Тя направи някакъв неприличен жест и продължи пътя си. Обноски…

Бар „Рококо“ беше от доста по-висока класа, отколкото бе очаквал. В големи тумбести саксии беше посадена зелена папрат, която му пречеше да огледа залата. Масите бяха застлани с чисти червени карирани покривки. По зелените престилки на сервитьорките нямаше и петънце. Нюмън тръгна сред растенията и изведнъж спря. Момичето отговаряше на описанието, но той отново бе изненадан — тя беше чудесно облечена и невероятно привлекателна. Нея ли търсеше?

— Изабел Томас? — попита учтиво на френски.

— Да — отвърна му тя, но тонът й беше предпазлив.

— Аз съм Ален Драйфус — продължи Нюмън с уговореното между Пола и Изабел кодово име. — Може ли да седна?

— Разбира се, мистър Робърт Нюмън. И можем да говорим на английски — продължи тя.

Трета изненада. Тя се усмихна, като видя изражението му.

— Всъщност познавам ви от снимките в чуждестранната преса. Вие сте Робърт Нюмън, нали? А каква е професията ви?

Тя бе станала предпазлива, като се чудеше дали не е направила някаква грешка. Нюмън й се усмихна окуражително, макар и вътрешно да се чувстваше подразнен от това, че бе успяла толкова лесно да открие истинската му самоличност.

— Да, аз съм Робърт Нюмън. Задграничен кореспондент. Безопасно ли е да разговаряме тук?

— Именно затова ви предложих да се срещнем в този бар. Сега е рано и сме почти сами. А и както виждате, тежките завеси на прозорците ни скриват от улицата.

Беше повече от привлекателна. Направо красива. Имаше гъста червена коса, тънка и дълга шия, стройна фигура и прекрасна кожа. Очите й бяха зеленикави. Почти нямаше грим — само малко червило върху строгите устни. Изглеждаше жена със силен характер и това го порази. Беше на не повече от тридесет години. Това, което бе казала за заведението, беше вярно — около тях не се виждаха никакви посетители.

— Един аперитив? — предложи тя, когато се приближи келнерът.

— Защо не минем направо на бутилка вино? Изберете го вие. А какво ще поръчаме за ядене по-късно, за мен е без значение.

— Червено „Бордо“ от 1979-а — обърна се тя на френски към сервитьора. — Оставете ни менюто, ще поръчаме по-късно.