Колин Форбис - Огнен кръст

Тя наведе главата си и понечи да го удари под брадичката. Извъртя тялото й на сто и осемдесет градуса, като продължаваше да притиска ръцете й. Опря глава плътно в нейната. Лек аромат на парфюм стигна до ноздрите му. Тя се отпусна, неспособна да се бори повече. Когато вече можеше да контролира гласа си, изрече с омраза:

— Махайте се! Не искам повече да ви виждам. Мислех, че сте приятел…

— Така е — каза той тихо с устни до ухото й, — но се налагаше да те проверя. Трябваше да те докарам до критичната точка, за да съм сигурен в теб. Сега ти вярвам, Изабел. Наистина съжалявам, че те разстроих, но, повтарям ти, трябваше да съм сигурен.

Тя съвсем отпусна тялото си в ръцете му. В гласа й се четеше леко учудване.

— Май ще е по-добре да ме пуснете. Ако някой влезе и ни намери така, ще си помисли, че сме влюбени.

— Добре звучи. Поне за мен. Но съм тук по работа. Ще се държиш ли добре, ако те пусна?

— Щом трябва.

Тя се обърна и му се усмихна широко, но в очите й имаше сълзи. Чувствата й надделяха, превиха я и тя притисна глава в гърдите му. Нюмън галеше косата й, докато спазмите попреминаха, и я изчака да се успокои.

Тя се освободи от прегръдката му, изтича до мивката, завъртя крана и дълго ми лицето си със студена вода. Докато се бършеше, отвори едно чекмедже, извади оттам четка за коса и се нахвърли върху гривата си, като застана пред стенното огледало.

Когато пооправи вида си, Нюмън побутна към нея чашата си с кафе:

— Не искам повече. Това е за теб.

Тя започна жадно да пие, като го наблюдаваше над ръба на чашата, както бе правила, докато пиеше виното си в бар „Рококо“. Когато от кафето не остана нищо, го попита:

— Кой според вас може да е предал Анри, в случай че е вършил нещо против френската държава?

— Кажи ми защо той избра да работи в бар „Маями“ — на свой ред попита Нюмън, като скръсти ръце и се облегна на плота.

— Никога не ми е казвал. Но често се срещахме там. Понякога сядах на някоя от масите, докато му свърши смяната. В този бар ходят много френски офицери от армията. Имах чувството, че се интересува от тях.

— Задаваше им въпроси?

— Да, понякога. Най-обикновени въпроси, изглеждаше, че просто се опитва да бъде любезен. Дали били в отпуск, ей такива неща. — Тя се намръщи. — Сега се сетих, малко преди агентите да го арестуват, той обслужи двама френски лейтенанти. Не ме виждаше, но бях наблизо. Нали знаете как в претъпкан бар изведнъж, без причина, настъпва кратка тишина.

— Да, много добре.

— Същото стана и тогава. Чух единият от офицерите да казва на другия, че бил в някакво специално подразделение, че скоро щял да бъде в Париж — но не на почивка. Тази забележка привлече вниманието на Анри.

— Моето също. Но откъде знаеш, че Анри е бил заинтригуван?

Тя седна върху барплота, а дългите й крака се залюляха.

Изглеждаше замислена или замечтана.

— Зная, защото тогава вече го познавах добре. Познавах и най-малкия му жест. Анри бършеше някаква чаша, докато офицерите разговаряха. Движенията му бяха много бързи. Когато лейтенантът каза онова нещо, той за миг престана да търка чашата, а после отново започна, още по-старателно.

— Ясно.

И друго беше ясно за Нюмън — вече се досещаше как са разкрили Кари. Попрекалил с ентусиазма — разговори с офицерите, уж най-обикновени въпроси… Някой обаче е съобщил за интереса му.

— Да седнем на дивана в стаята — предложи Изабел. Очите й се бяха замъглили.

Нюмън се смръщи, когато тя изгаси лампата, преди да отвори вратата, и я последва. Явно бе успял да я заинтригува. Нюмън усещаше, че под външното си спокойствие жената беше възбудена. И нищо чудно, като се има предвид на какво я беше подложил.

Движеше се близо до нея, за да не се блъска в мебелите, докато очите му привикнаха към тъмнината. Изабел се приближи до високия прозорец, погледна надолу през завесите и замръзна. Нюмън видя как се скова силуетът й.

— Какво има? — попита той и бързо се приближи до нея.

— Мъжете при входа на онзи магазин. Това са агентите, които отведоха Анри.

— Сигурна ли си?

— Да. Познах високия по движенията, когато се обърна да каже нещо на по-ниския. Това са те, Робърт! Може ли да те наричам Робърт?

Нюмън се бе загледал надолу към улицата. Знаеше, че температурата отвън е арктическа, отчиташе и вледеняващия вятър. Тогава защо двама мъже ще стоят на улицата срещу входа на жилищен блок? Приятели, срещнали се случайно? Тогава биха се отправили към най-близкото заведение. Нюмън погледна в двете посоки на тясната улица. Една-единствена кола — рено, беше паркирана на около четиридесет метра от мъжете. Без да сваля ръкавиците си, по-ниският пъхна ръце в джобовете на палтото, сви рамене и се загледа във входната врата.