Колин Форбис - Огнен кръст

— Шлифера ми — подсети я Нюмън.

— В моята ракла е, заедно с приборите за бръснене на Анри и пижамата, която бе оставил — скрих ги така, че и майка ми не би ги открила. До сутринта ще стигнем в Аркашон.

Алеята бе пуста, когато се затичаха към паркирания в двора ситроен. „Сигурно имат описание на колата — помисли си мрачно Нюмън. — И регистрационния й номер също.“ Бяха разполагали с достатъчно време да запишат всичко, докато Дьо Форж му показваше кладенеца за наказания. Със сигурност са изпратили информацията на фалшивите агенти от тайните служби. По-добре беше да предположи най-лошото.

Изкара колата от алеята. Изабел седеше до него и се сдържа да не погледне към входа, където се бяха скрили преследвачите, когато колата свърна в обратната посока. Хвърли поглед назад и видя как мъжете се затичаха към паркираното рено. Двамата седнаха отпред. По-високият хвана волана, запали двигателя, отпусна ръчната спирачка и натисна педала. Колата измина няколко метра, преди да издъхне гумата, нарязана от ножовете. Шофьорът изруга, когато автомобилът полетя към тротоара и джантите застъргаха в бордюра.

Нюмън видя какво се случи в огледалото и ускори по безлюдната улица, а вятърът заблъска по предното стъкло. Изабел му показваше пътя и те скоро оставиха последните предградия зад себе си. Колата се понесе по шосе № 650 към океана, към Аркашон.

— Майка ти има ли приятели в Бордо, които биха могли да дадат адреса й на интересуващите се от него? — попита Нюмън.

— Не. Тя не обича съседите си в града и не им казва нищо за себе си. Никой не знае, че има роднини в Аркашон. Никой не може да каже нищо.

„Изглежда, че в Аркашон ще е в безопасност“ — помисли си с надежда Нюмън. Зачуди се, дали полицията е задействала след анонимното му обаждане в префектурата на Бордо. Беше се обадил от пощата, преди да тръгне към бар „Рококо“, и бе съобщил за катастрофата на закрит фургон „Берлие“. Беше им казал и как да стигнат до мястото. Чии ли тела щяха да открият вътре?

Генерал Шарл дьо Форж седеше на високия стол, а ръцете му лежаха на страничните облегалки, докато изстрелваше въпросите си към майор Леми, застанал срещу него от другата страна на огромното бюро. Беше рано вечерта и настолната лампа — единственото осветление в стаята — изостряше чертите на навъсеното лице на Леми.

— Значи катастрофа. Много неприятно, наистина. Нюмън измъкна ли се?

— Само временно, сър. Една малка армия от наши хора, облечени цивилно, наблюдава летището и главните железопътни гари. Всички имат описанието му.

— А фургонът?

— Всичко е наред. Телата са откарани на обичайното място.

— А онзи шпионин? Анри Бейл ли беше името му? Разбрах, че имал любовница.

— Апартаментът й е под наблюдение. Надявам се скоро да получа сведения за арестуването й. След разпита й — насилствен, ако се наложи, ще се отървем от нея.

Дьо Форж стана и заобиколи бюрото с ръце на гърба. Закрачи бавно напред-назад из дългата стая.

— Подробностите са това, на което трябва де се обръща най-голямо внимание. Никога не го забравяйте, Леми.

— А това, което не мога да разбера, генерале, е защо се съгласихте да се срещнете с Нюмън, а след това променихте мнението си за него и решихте другото.

— Защото умея да усещам хората. Надявах се, че една статия в „Шпигел“, представена през моя поглед, би прибавила още към и без това нарастващото напрежение и объркване в Германия. По-късно видях, че Нюмън е настроен враждебно. Решението ми, както винаги, беше логично. А сега ще говоря с войската си…

Добре нахранени, командирите на танковете се бяха събрали в учебната зала. Дьо Форж често цитираше Наполеон. Една от любимите му максими беше: „Армията марширува със стомаха си.“ Дьо Форж бе гръмко поздравен, когато се появи в пълна униформа върху подиума в края на залата. После войниците запяха:

Млъкнаха, когато Дьо Форж стегна рамото си и вдигна ръка с дланта нагоре. Войниците, които бяха скочили на крака при появата му, седнаха и се наведоха напред. В края на първия ред лейтенант Бертие, слаб и русокос, подстриган много късо, внимателно наблюдаваше командира си.

— Войници на Франция — започна Дьо Форж, а гласът му сякаш хипнотизираше, — времето за действие наближава. Париж, а не Берлин ще стане столицата на Нова Европа. И за това ще допринесат вашето умение и вашата смелост. Вие не сте сами — помощта ви в прибирането на реколтата ще ни осигури подкрепата на фермерите. А освен това имаме и високопоставени приятели в Париж. Вие сте желязната бариера, в която чуждоземната измет ще разбие мръсните си черепи…