Колин Форбис - Огнен кръст

— Сигурна съм, че са те — настоя Изабел. — Бях близо до тях, когато се приближиха към Анри. И тогава бяха облечени по същия начин.

— В „Маями“ някой знае ли адреса ти?

— Главният барман. Веднъж бях забравила един копринен шал. Обадих му се, той каза, че са го намерили, и попита за адреса ми — към шала беше прикрепена много скъпа халка. Накара ме да повторя адреса, когато отидох да си го взема.

— И сигурно знаеше, че си приятелката на Анри?

— Не може да не го е разбрал.

— Трябва да напуснеш това място. Още тази нощ. Можеш ли да идеш в Аркашон и да останеш при майка си? Ще те закарам до там. Искаш ли да си приготвиш багажа? Веднага…

— Чакай, Робърт, толкова много въпроси…

— Приятелите ми казват Боб. Е, можеш ли?

— Да, но не при майка ми. Там имам сестра със собствен апартамент, където мога да остана. Люсил, сестра ми, е в чужбина и ключовете са у мен. В рекламната агенция сега е по-спокойно и мога да си взема двуседмичен отпуск. Ще им се обадя по телефона и ще им кажа, че заминавам за Сен Тропе. Мога да си събера нещата за десет минути, дори и за по-малко.

— Има ли някакъв начин да стигнем до колата ми, без да минаваме през главния вход? Тези мъже не са агенти на тайните служби — те са много по-опасни. В тайните служби не убиват просто така.

— Да, Боб. Сградата има заден вход, който води към алеята. Ключът е в мен.

— Добре. Намери и два остри ножа. Предполагам, че нямаш френско палто, което мога да облека.

— Има едно. В гардероба в спалнята е. Анри го остави. Той беше горе-долу с твоя ръст. Има и шапка, ако искаш. Дано ти станат…

Влязоха в спалнята и тя затвори вратата, преди да запали лампата. Отиде до голям старомоден гардероб и извади тъмно палто и мека шапка — и двете доста овехтели. С тях Кари се бе представял за французин. Нюмън облече палтото и вдигна яката. Беше му тясно в раменете, но в тъмното нямаше да се забелязва. Нахлупи шапката и дръпна периферията ниско над челото си.

— Не е достатъчно голяма — реши Изабел.

— Достатъчно за през нощта. Сега дай ножовете.

Тя беше момиче, което никога не губеше време в задаване на излишни въпроси. Отиде в кухнята, отвори едно чекмедже, дръпна се назад и остави Нюмън да избере. Дървената кутия, поставена в чекмеджето и разделена на отделения, съдържаше невероятна колекция. Нюмън избра два ножа с къси остриета и здрави дръжки и внимателно ги пусна с остриетата надолу в джобовете на палтото.

— Покажи ми как се стига до задния вход. Докато ме няма, приготви си багажа. Между другото, намира ли ти се празна бутилка от вино?

— Да, но е в коша за боклука. Мога да я измия добре.

— Ще пия от нея. Напълни я с вода…

Тя го заведе до задната врата, отключи я и Нюмън се озова на алеята, която водеше към главната улица.

Вятърът свирепо го блъсна в лицето. Нюмън прихлупи шапката, наведе се и тръгна бавно по тротоара, като залиташе и размахваше с лявата си ръка бутилката. Вятърът съвсем побесня, листа от вестници полетяха във въздуха. Нюмън се облегна на една стена, вдигна шишето и отпи, а после се запрепъва по безлюдната улица към паркираното рено.

Двамата мъже зад него надникнаха от прикритието си и се загледаха в странните му движения. Вятърът за малко не отнесе шапката му и той я нахлупи още по-ниско. Залитна и се завъртя като пиян. Мъжете се бяха отдръпнали на завет до жилищния вход.

Спъна се, полетя към колата и се просна върху паважа близо до задното колело на реното. Остави бутилката, грабна единия нож и го заби в гумата. Дръжката остана да стърчи близо до паважа в посоката, в която щеше да тръгне колата. Бързо извади другия нож и повтори операцията, като го заби до първия. Вятърът бе започнал да търкаля бутилката по пътя, когато той я хвана за гърлото и се изправи. Мъжете в шлиферите не се виждаха.

Нюмън тръгна обратно, като се олюляваше и наблюдаваше входа изпод периферията на шапката си. Все още не виждаше враговете си. Устоя на изкушението да се движи по-бързо, стигна до входа на алеята и потъна в нея.

Изтича до задната врата на сградата, извади от джоба на панталона си ключа, който Изабел му бе дала, и след минута отново влезе в апартамента. Момичето стоеше до прозореца в дневната и се обърна, когато той отвори вратата.

— Слава богу! Успя.

И двамата те загледаха, когато тръгна по тротоара…

— А ти трябваше да приготвиш багажа си.

— Готова съм. Сега ли тръгваме?

— Веднага…

Тя уви главата си в копринен шал, който скри червената й коса. Синьо палто, закопчано до врата, довърши превъплъщението й. За да се запази от вятъра, бе сменила късата пола с друга, дълга до коленете.