Колин Форбис - Огнен кръст

Дьо Форж спря дотук. Все още не беше готов да каже на който и да било, че в 8 часа сутринта на следния ден „Стоманеният лешояд“ щеше да пусне котва в Аркашон.

— Калмар каза също, че групите на „Сигфрид“ са по местата си в цяла Германия…

— Надявам се, си подчертал, че ще му заповядаме да даде сигнал за действие след броени часове?

— Да. Както лично ме инструктирахте да направя при следващата ни връзка. Ще се свързвам с него чрез телефона на жената.

— Тогава — замисли се дьо Форж, — ще видим Германия разлюляна от бомбени експлозии. И когато светът прикове внимание върху нея, започваме ние. Ще бъде образцова акция, Леми.

— Планирана изцяло от вас месеци преди това. А демонстрациите в стил ку-клукс-клан — метежите под знака на огнения кръст в главните южни градове? Не просто образцова акция, уникална акция!

— Не ме ласкаеш без причина…

Генерал дьо Форж спря да говори, щом чу приближаващите бързи стъпки. Някой зачука трескаво по вратата. Дьо Форж кимна. Леми отиде да отвори. Сержантът от охраната стоеше обезумял и задъхан.

Инцидентът беше станал минути преди това. По заповед на самия Дьо Форж вече бяха удвоили охраната при главния вход. Шестима войници патрулираха пред портала. Всеки беше въоръжен с автомат и го държеше готов за стрелба.

Накрая на тревата стоеше танк. Цевта на оръдието му беше насочена нагоре към пътя за Бордо. Тъй като часът наближаваше, генералът бе намерил за разумно да засили защитата на Генералния щаб.

Беше необичайно ясен следобед за това време на годината. Земята оттатък пътя беше разчистена от шубрака, дърветата — отсечени и отнесени заедно с останките от стволовете. Сега надалеч се разстилаше равно поле. Бе невъзможно някой да се приближи, без да бъде забелязан.

Тук-там се издигаха ниски, осеяни с камъни, хълмове и нарушаваха монотонността на равнината, сливаща се с хоризонта. Отвъд хълмовете местността беше насечена от множество оврази, по дъното на които често течаха плитки вади! Пейзажът излъчваше спокойствие и мир.

Първият изстрел разтърси тишината. Един войник изтърва оръжието си и се вторачи в ръката си, обляна в кръв. Последва друг изстрел. Втори войник изгуби оръжието си, втренчен в опръсканите си от кръв пръсти. Нов изстрел. Трета пушка падна на пътя. Войникът припадна от шока…

След като изслуша доклада за инцидента, Дьо Форж излезе въпреки предупреждението на сержанта и тръгна право към портала.

— Може да стрелят и по вас, генерале…

На Дьо Форж никога не му бе липсвала смелост. Пренебрегвайки възраженията, той отиде до портала, махна с ръка да отворят крилата и излезе от пътя.

Той прегледа ръцете на тримата ранени, включително и на войника, който беше припаднал, но за щастие бе дошъл в съзнание преди пристигането на генерала. Дьо Форж се обърна към Леми, който го следваше.

— Пак майсторска стрелба. Като куршума, който мина на 5 сантиметра от мене в колата.

— Не разбирам…

Дьо Форж го отведе настрани, за да не ги чуват.

— Понякога си глупав. Леми. И на тримата са засегнати само пръстите, напълно достатъчно, за да изпуснат оръжието си. Забележително, нали? Добре би било, ако имахме хора, които да могат да стрелят така…

Той млъкна, загледан в далечината към осеяните с камъни хълмове. От всичките си подчинени Дьо Форж се славеше с най-остро зрение. От върха на един каменист хълм струйка дим се издигаше в безветреното небе. Дьо Форж посочи натам.

— Ето откъде е стрелял. Леми, иди и проучи.

— Слушам, генерале. Ще взема блиндирана кола и охрана.

— Добре, Леми — усмихна се Дьо Форж. — Не рискувай…

Час по-късно Дьо Форж се беше съсредоточил над военната карта с плана на похода към Париж. Нагъна я бързо и я мушна в сейфа, когато Леми влезе.

— Значи си жив — каза Дьо Форж, който седеше на стола си.

— Огънят е бил запален от някой, който е събирал дърва и съчки. Проучихме района. Открихме следи от мотор в една долчинка. Намерихме и това.

Леми измъкна нещо иззад гърба си, постави го на масата и седна. Беше голямо парче измачкан плат. Дьо Форж го отвори и го разстла върху бюрото си. Сиво наметало. Докато го гледаше, усети тръпка на мрачно предчувствие.

Телефонът иззвъня. Дьо Форж знаеше кой е, преди още да го е вдигнал.

— Манто е на телефона, генерале. Току-що стрелях по трима от вашата охрана. Исках само да им одраскам пръстите, та да си изпуснат оръжието. Май успях.

— Успя.

— И така, генерале — гласът продължи с уважение, — това е последното предупреждение, че ми дължите един милион швейцарски франка за убийството на Джийн Буржойн. Обадих се на майор Леми, за да му дам инструкции, а той ми тресна телефона. Не понасям лошото възпитание. Не понасям и хора, които не си плащат. Имате 3 часа, за да оправите нещата. Ще звънна на Леми още веднъж. След това целта сте вие.