Колин Форбис - Огнен кръст

— Преживя нещо кошмарно.

— Е, не ми беше леко — призна тя. Тялото й започваше да трепери от шока.

Пола погледна за последен път към дюните на юг, където една след друга дългите вълни милваха пясъка. Не можеше да повярва, че това идилично място бе видяло толкова ужас и смърт.

Затвориха вратата, двигателите забръмчаха и перката издигна хеликоптера над върховете на боровете.

Пред хотел „Атлантик“ високият мъж се готвеше да вкара насила Щайн в чакащата кола. Сграбчи го за врата и натисна главата му към отворената задна врата.

Изведнъж се чу пронизителен писък на гуми, влачещи се по асфалта. Последва трясък от две поредни сблъсквания. Два ситроена бяха блокирали колата на похитителите — един отпред, друг — отзад. По средата на улицата спряха още два. От тях изскочиха цивилни мъже, въоръжени с автомати. Един от тях — слаб, с къс мустак — нямаше оръжие. Пъхнал ръце в джобовете на шлифера си, той се приближи към заклещената кола и каза:

— DST. По-добре не шавайте. Хората ми ще стрелят при най-малката съпротива.

— Но ние също сме от DST — възрази по-високият от нападателите на Моше Щайн.

Слабият мъж се вгледа в ревера на протестиращия. Усмихна се, когато онзи му даде документите си. Проучи ги на бледата светлина на утрото и поклати глава:

— Подправени. Това е второто обвинение — погледна сцепената устна на Моше. — Кой ви удари?

— Има ли значение? Те са еднакви — силата е начинът им на общуване.

— Вие сте Моше Щайн, нали? Чудесно. Придружете ме, ако обичате.

Заведе го до единия от спрелите на улицата ситроени. Щайн понечи да влезе, но мъжът го спря с ръка:

— Ще отлетите за Париж под охрана. Там ви очакват. Имат нужда от вас — вие сте били свидетел на особено жестоки действия от страна на определени хора. — Мъжът говореше като по учебник. — Между другото, настоявам да ми кажете кой ви удари.

Моше сви рамене:

— Е, добре. Беше по-високият. Може би не бива да питам, но съм много любопитен. Как разбрахте, че не са истински тайни агенти?

— Ще ви кажа, и без това заминавате за Париж. Шефът ни там измисли целия трик. Знаеше, че много хора се представят за агенти, затова ни каза да забодем в ревера си по една карфица със синя главичка. Забелязва се само от хора, които съзнателно я търсят…

— Хитро — Моше трябваше внимателно да се взре в ревера на шлифера му, за да види синята точица.

Слабият мъж затвори вратата и колата потегли. Приближи се до другия ситроен, отвори задната врата и кимна на по-високия от нападателите на Щайн да влезе. Той го изгледа свирепо и наведе глава. Слабият го сграбчи за яката, дръпна го назад и с все сила стовари лицето му на покрива на колата. Онзи изпищя от болка. Кръв рукна от носа и от устата му, останала с три зъба по-малко.

Агентът на Лазал погледна мократа настилка на улицата и каза меко:

— Много е хлъзгаво тази зима. Трябва да внимаваш повече, като вървиш.

Самолетът от Париж, в който пътуваше Марлър, се приземи на летището. Той си запробива път през тълпата в чакалнята, но изведнъж смени посоката си и застана до една будка за вестници. Бе видял как няколко войници спряха за проверка двама младежи.

Марлър изчака появяването на следващата плътна група от пристигащи пътници и се смеси с тях. Намести баретата си и погледна войниците. Те водеха момчетата към багажните клетки — явно искаха да преровят чантите им.

Наетата от Париж кола го чакаше. Беше пежо. Показа документите си на момичето и й подаде няколко едри банкноти, каза, че колата ще му трябва за няколко дни.

Малко преди полета му се беше обадил Туийд. Свързал се бе по радиотелефона в базата на Марлър на „Рю дю Бак“.

— Максимален натиск. Нямаме време — само това беше наредил Туийд…

— Не се тревожете. Вече имам идея…

Калмар седеше в караваната си, спряна в една горичка край Аркашон. Разучаваше картата на пристанището, отпиваше от силното кафе и се опитваше да успокои нервите си. Припомни си още веднъж случилото се, пропуснатия шанс…

Калмар бе разбрал, че Щайн е отседнал в „Атлантик“. До хотела стигна с мотора си. Остави го в една тясна уличка до сградата. Достатъчно далеч, за да не се вижда от хотела, и достатъчно близо, за да може бързо да стигне до него, ако се наложеше. Това бе обичайната му тактика.

Беше наближил входа, когато видя двама мъже да измъкват евреина навън. Наведе се, като се престори, че връзва обувката си. В следващия миг пристигнаха четирите ситроена. От тях наскачаха въоръжени мъже.