Колин Форбис - Огнен кръст

Връзката прекъсна. Дьо Форж постави слушалката на място и предаде съдържанието на разговора на Леми.

— Това е повече от престъпление, това е небрежност, както бе казал някога Талейран. Да му затвориш телефона…

— Човекът, с който работим, е Калмар — упорито настоя Леми. — Това е човекът, на когото платихме 3 милиона франка, за да създаде „Сигфрид“.

— Което, като се обърнем назад, може да се окаже грешка. Да възложим тази задача на някой, за чиято самоличност нямаме и представа. Предлагам когато Манто се обади пак, да му платиш.

— Нямаме парите — възрази отново Леми. — Има само колкото да платим на войниците. А денят за заплати е утре. Точно сега не можем да си позволим да не им ги дадем. Какво да правим?

— Какво да правиш — поправи го Дьо Форж с умислен поглед, който минаваше над рамото на неговия подчинен.

— Калмар винаги е отстъпвал — каза Леми с ново упорство.

— Кой ли може да е Калмар? — Дьо Форж прониза с поглед Леми. — Имаш ли вести от капитан Рей? Предателят Бертие трябва вече да е мъртъв. А гробището разчистено.

— Засега нищо, генерале. Но Рей може би се опасява да изпраща дори кодирани сигнали по тези въпроси. Може би изчаква завръщането си тук, за да докладва лично.

— Добре, щом казваш — Дьо Форж се надигна. Действието му показваше край на разговора. — И намери парите за Манто.

— Няма откъде…

Леми спря насред думата. Дьо Форж вече излизаше от стаята, за да прегледа отрядите.

Бранд излезе от телефонната кабина на обветрения крайбрежен булевард в Аркашон. Времето се бе обърнало изведнъж. Водата в пристанището беше разбунтувана, мятаща се маса. Вълните се разбиваха върху асфалта. Бранд хвърли цигарата си.

Днес беше оставил моряшките костюми, с които ходеше досега. Под шлифера носеше син блейзер със златни копчета и сив панталон с ръбове като бръснач. На главата имаше моряшка шапка, ниско нахлупена над челото. Изглеждаше като типичен английски яхтсмен в чужбина.

Той забърза към ъгъла, където го чакаше моторът, с който бе обикалял старателно Аркашон. Настани се на седалката, затъкна краищата на панталоните си в кожените ботуши, натисна стартера и потегли, за да продължи обиколките си.

Вертолетът, който превозваше Нюмън, Пола, Бертие и другите пътници, включително и свидетелката Мартина, се приземи на почти изоставено летище южно от Аркашон. Яростта на вятъра нарасна и караше водите на близкото езеро да кипят. Пилотът показа голямо майсторство. Пола въздъхна с облекчение, щом докосна твърда земя.

— Няма и следа от хората на Дьо Форж — обърна се тя към Нюмън, когато моторите постепенно заглъхнаха.

— Така е, защото изтегля силите си на север — отвърна мрачно Нюмън.

— Не е ли прекрасно, че се измъкнахме от ужасния Ланд!

Вратата беше отворена. Студен въздух нахлу във вътрешността на машината. Спуснаха стълбата за слизане. Докато наближаваха летището, Нюмън беше забелязал паркираното в края му „Рено Еспас“. След като се издигнаха над Сен Жиронс, той се беше сетил, че ще им трябва транспорт. Вторият пилот беше предал на Лазал искането му по радиото. Той го получи на брега в снабдения с радио хеликоптер.

— Какъв транспорт предпочитате? — беше попитал по радиото.

— За предпочитане е „Рено Еспас“, но става и каквато и да е кола, стига да е достатъчно голяма, за да ни побере всичките.

Беше изненадан да види, че ги чака точно „Еспас“. Лазал сигурно бе положил големи усилия, за да им осигури необходимото. Шофьорът стоеше до колата и им махаше за добре дошли, докато се приземяваха. Нюмън застана на отворената врата до Бертие и изведнъж се вцепени. Излезли от укритията си, към хеликоптера тичаха войници. Един от мъжете насочи автомата към кабината на пилота. Пола се разтрепери зад рамото на Нюмън.

— Божичко! Тъкмо си мислех, че сме в безопасност. Хората на Дьо Форж…

Майор Леми влезе в Аркашон следобед. Караше ситроена бавно край брега и спираше често, за да оглежда пристаналите кораби. Те се поклащаха под ударите на големите вълни, които навлизаха дори в пристанищния басейн.

Носеше същите дрехи, с които беше облечен при посещението си в Олдбърг. Изтъркан шлифер с поохлузена яка, а отдолу — английско спортно сако и панталони. Велурените му обувки бяха пак английски, също и вратовръзката, и раираната му риза. Леми обичаше подробностите.

След като проучи брега и района на пристанището, той напусна Аркашон и подкара към пътя, който минаваше близо до пристанищния басейн и навеса за лодки, където бяха удушили Джийн Буржойн. Голяма група камиони и машини, покрити с маскировъчни мрежи, бяха паркирани до широкия хелинг, минаващ през блатата и стигащ до водата. Пак спря. Минута по-късно двама войници с карабини излязоха отстрани на колата му.