Колин Форбис - Огнен кръст

— Не може да продължите по-нататък — каза на френски войникът от неговата страна.

— Англичанин съм — провлачи Леми на съответния език. Съжалявам, не разбирам. Англе.

— Не може. Не може — разпореди се войникът на английски със силен акцент.

— Не може какво? — запита Леми.

— Назад — войникът махна с ръка в посока, обратна на навеса за лодки. — Обратно. Военна зона.

— Страшно съжалявам — усмихна се Леми изпод кожената си шапка. — Да се върна? Добре! Окей!

Леми обърна колата си нагоре и пое обратно по следите, които беше оставил при спускането си по хълма. Махайки на войника, който не му отговори, той подкара към Аркашон. Започна да обикаля бавно из града, да кръстосва търпеливо улиците, да намалява съвсем, когато минаваше покрай пешеходец.

На мостика на „Стоманеният лешояд“, потеглил от Дънуич, Доулиш се консултираше с капитан Сантос. В джоба му беше известието, с което го предупреждаваха за въздушни патрули.

— Сантос, имам причини да мисля, че около брега има френски въздушен патрул, който ни търси. Трябва да им се изплъзнем.

— „Изплъзнем“, сеньор?

— Да сме сигурни, че няма да ни открият, тъпанар такъв.

— В такъв случай ще направим две неща. Сменяме курса и отплаваме навътре в морето. Ще плаваме през нощта и ще бъдем в Аркашон някъде след зазоряване, струва ми се. Моля, изчакайте малко.

Сантос се спусна с олюляваща се моряшка походка към каюткомпанията. Доулиш го последва нетърпеливо. Разбира се, че можеше да пресметне и наум такова нещо с тъпата си глава. Сантос не обичаше да му дават зор. Измери разстоянията, дълго сумтя и почуква с линийката по картата.

— Изчислението ще е съвсем грубо. Може би ще успеем да пристигнем няколко часа след зазоряване.

— Гледай да е така.

Бесен заради закъснението, Доулиш се върна в каютата си, за да състави следващото съобщение, да го кодира и да го изпрати.

Дьо Форж изруга наум, когато проучете новото съобщение от Птицата, донесено му от неприятната Ивет. Външно въобще не реагира. Можеше да се наложи да забави изпращането на заповедта до командирите за отваряне на запечатаните указания. Можеше да се наложи да забави „Аустерлиц“. „Решавай в последния момент“ — каза на себе си и докато гледаше Ивет, му хрумна нещо.

— Онази нощ ти проследи Джийн Буржойн до навеса за лодки. Спомням си да казваш, че си видяла мъж и жена в светлината от фаровете на колата им.

— Да, генерале. Мъжът беше Робърт Нюмън, кореспондентът. Разпознах го веднага от снимките по вестниците. А жената огледах добре.

— Достатъчно добре, за да познаеш и двамата отново?

— Напълно — каза с гордост Ивет. — Имам съвършена памет за лица. Ще ги позная и двамата.

— Тогава вземи старата си кола и тръгни из града. Карай и се оглеждай за тях. Ако ги забележиш, обади ми се по радиотелефона — той й се усмихна, а тя засия.

— Разчитам на теб, Ивет.

Докато стоеше на отворената врата на вертолета и гледаше как войниците обкръжават машината, лейтенант Бертие прошепна на Нюмън:

— Оставете това на мен. Мисля, че с малко късмет ще успея да се справя с тях.

Намествайки кепето си, със сурово изражение Бертие слезе по стълбата. Сержантът, командир на отделението, изглеждаше неуверен, но автоматът му все още беше насочен срещу офицера.

— Срещу офицерите си ли обикновено вдигате оръжие? — попита спокойно Бертие. — Ако не свалите незабавно автомата, ще ви изпратя в карцер, като преди това ще ви разжалвам в ефрейтор, а може и в редник.

— Сър, имаме инструкции да охраняваме това летище и да водим в щаба на Трети корпус всеки, който кацне на него — каза нервно той.

Бертие реши да играе на едро. Съмняваше се, че Дьо Форж е разпространил заповедта за екзекутирането му.

— Споменахте Генералния щаб — продължи той със същия равен тон. — Чували ли сте за майор Леми?

— Да, сър. Той е…

— Шеф на разузнаването — довърши вместо него Бертие. — Аз съм лейтенант Бертие — неговият помощник. С мен са няколко изключително важни личности, които трябва да придружа до Аркашон. Това е секретна мисия на Генералния щаб. А вие пречите на изпълнението й.

— Не са ми казали…

— Разбира се, че не са, кретен! — Бертие рязко смени тона. — Току-що ти съобщих, че мисията е секретна. Защо според теб реното стои там и ме чака? А и по пътя за Аркашон вече има постове, надявам се… — не беше ясно дали последните му думи бяха въпрос или твърдение.

— Да, сър, има постове, както казахте.

— Вашето отделение всъщност може да бъде полезно с нещо на щаба. Първо, имате ли мотори?