Колин Форбис - Огнен кръст

— Съгласен съм.

— На условието, което поставих?

— На молбата ти, Пола — поправи я той.

— Съжалявам. Разбира се, че беше молба.

— Е, съгласих се.

— А агентите на Лазал? Знаят ли къде да я намерят?

— Нюмън много подробно ми обясни как се стига до мястото. Обади се преди доста време. Повтарям ти, тя вече лети насам. Ще те чакам с нетърпение. Сега ми дай Бътлър.

Когато свърши разговора си с Бътлър, в кабинета влезе Кулман. В ръка държеше лист от факса. Подаде го на Туийд:

— Току-що дойде от Висбаден. Оказа се прав. По дяволите, винаги се оказваш прав.

В „Атлантик“ екипът на Туийд бе измислил най-простото разрешение на проблема с подслушването на телефона. Това можеше да стори само някой от администраторите, които обслужваха и малката централа на хотела, а Нийлд се бе сприятелил и с двамата. И двамата пушеха — дневният администратор обичаше „Житан“, нощният — „Голоаз“. Нийлд винаги разполагаше с няколко пакета от двата вида и с достатъчно пари за бакшиш, когато ги молеше за неща като сандвичи или топло кафе в стаята. Стана му навик да слиза във фоайето винаги, когато горе провеждаха важен телефонен разговор. А за да не станат много съвпаденията, той често ги навестяваше на рецепцията, за да си побъбрят.

Когато Бътлър свърши разговора си с Туийд, Пола го попита какво му беше казал. Бътлър приятелски я хвана за ръката:

— Любопитна сврака. Пийт и аз ще те придружим до хеликоптера, за да се уверим, че отлиташ жива и здрава. Когато се върнеш, трябва отново да поемем охраната ти тук и да не те изпускаме от поглед. Туийд наистина много държи на това.

— Имам чувството, че той съвсем не ни казва всичко, което знае. Като че ли ме използва за примамка и всеки момент очаква да ме нападнат.

— Туийд знае какво прави. — Бътлър погледна часовника си.

— Не си спала изобщо, а трябва призори да се качиш на вертолета. Защо не подремнеш?

— Прав си. — Тя седна на леглото, а лицето й беше разтревожено. — Ей сега ще се просна.

— Май си притеснена…

— Скоро се сетих за нещо, което се случи в Олдбърг. Не ме питай какво — трябва първо да го обмисля. Тревожа се и за Боб. Какво ли става в Бордо?

— Сигурно сградата има заден вход откъм „Пасаж Емил Зола“ — каза Изабел. — Както при апартамента на майка ми.

— Тогава ще опитам веднага. Преди войниците да щурмуват къщата.

— Ние ще опитаме — рече твърдо Изабел. — Ще използваме друга разновидност на трика при моста. И недей да спориш с мен. Познавам по-добре улиците в града.

Тя го хвана под ръка, нагласи шала около раменете си, притисна се в Нюмън и го загледа с очи, пълни с любов. Тръгнаха по улицата и когато един войник се обърна към тях, Изабел хвана косата на Нюмън, наведе главата му и жадно го целуна. Войникът се ухили и ги остави да минат покрай него.

Свърнаха по „Емил Зола“ и се шмугнаха незабелязани в тясната алея към другия вход на сградата. Миришеше на гниещи боклуци и Изабел сбърчи нос. В края на алеята имаше врата. Момичето извади фенерчето, дадено й от Нюмън, и го включи. Видяха металната решетка пред говорителя на домофона — мръсна и ръждясала. Имаше и звънец. На него пишеше „Жан Пико. 3-и етаж“.

— Под това име ли се крие Щал?

— Да — отговори Нюмън и огледа алеята. Наоколо нямаше жив човек. — Странно, че не виждаме войници тук.

— Ти самият щеше да пропуснеш входа на алеята. Те също не са го забелязали.

— Вярно — Нюмън гледаше нагоре към покрива. — Нашият човек живее на последния етаж. Е, да започваме.

Натисна копчето на звънеца и долепи ухо до разпадащата се решетка. Дали проклетото устройство още работеше? Обади се глас на френски:

— Кой звъни? Човек не може да си легне от вас!

— Гемлин — каза Нюмън и повтори: — Гемлин.

— Качете се бързо.

Когато чуха избръмчаването на механизма, освобождаващ бравата, Изабел натисна вратата. Нюмън веднага дръпна назад момичето и пъхна крак в процепа. Взе фенерчето от ръката й и бързо прекара лъча му по дървената каса. Не видя кабели. Нямаше следи от поставено взривно устройство. Дали наистина войниците не знаеха за този вход?

— Алеята отбелязана ли е на картите? — попита той.

— На тези, които съм виждала — не. Да побързаме, ако искаш, а?

Тя се втурна напред и за малко не се подхлъзна на заледената мозайка. Нюмън насочи фенерчето над главата й и освети старо стълбище с железен парапет. Въпреки голямата чанта, преметната на рамото й, Изабел с лекота се заизкачва нагоре. Той я последва, раздразнен от последната й иронична забележка, като осветяваше стълбите пред краката й. Беше затворил с крак вратата към алеята.