Колин Форбис - Огнен кръст

Два метра под себе си Нюмън видя желязна платформа с парапет. Щал стоеше там и се усмихваше. Нервите на този човек бяха от стомана. Нюмън погледна назад, видя Изабел до себе си. Около капандурата нямаше никой. Скочи на платформата и подгъна колене при падането, за да омекоти удара. Обърна се точно навреме, за да поеме Изабел. Тя дишаше тежко. Махна шала от раменете си и го сложи в чантата. После приглади косата си.

— Сега накъде? — попита Нюмън.

Щал сложи пръст на устата си и го заведе в края на платформата. Нюмън се наведе над перилата и видя в ниското „Пасаж Емил Зола“. Улицата бе пълна с войници, стиснали автоматите си. Явно бяха излезли от сградата. Щал го дръпна за ръкава и той се прибра.

— Има ли някакъв изход? — попита Нюмън. — Не ми се катери повече по покривите. Едва ли ще имаме същия късмет.

— Как дойдохте до къщата?

— С кола. Рено под наем. Паркирано е на двадесетина метра от главния вход. Няма начин да стигнем до него, без да ни забележат.

— Има. Никой няма да ни очаква точно там. Ще изпратят войниците по всички покриви наоколо. Това тук е пожарен изход. Слизаме долу. Ще водя аз, а Изабел нека върви до мен.

Нюмън за пръв път забеляза стълбите. Спускаха се от другата страна на платформата покрай страничната фасада на сградата. Щал заслиза пръв, хванал с една ръка парапета, а с другата — кръста на Изабел. Нюмън знаеше, че тя ненавижда това.

Вътрешно нервите й стенеха, но външно оставаше спокойна. Спуснаха се до първата площадка и продължиха надолу. Щал не отделяше поглед от шахтата между двете постройки, в която водеха металните стълби. Изведнъж и двата крака на Изабел полетяха напред изпод тялото й. Щеше да се пребие при падането, ако Щал не я бе придърпал силно към себе си. Задържа я, здраво стиснал кръста й, докато не се закрепи отново на крака.

— Тези железни стъпала са покрити плътно с лед — каза той. — Но не мисля, че сега е времето да се упражняваме в пързаляне.

Тя го погледна и му се усмихна топло. От този момент Щал започна да й харесва. Сега вярваше, че с двамата мъже до себе си все още имаха някакъв шанс да се измъкнат от ада, в който се бе превърнал Бордо.

Близо до първия етаж желязото не се виждаше изпод гладкия дебел лед. Слязоха на земята и Щал ги поведе през лабиринта от тесни алеи и вътрешни дворчета, докато не излязоха на „Емил Зола“. Колата се намираше на около петдесет метра от тях.

Улицата беше празна. Щал се бе оказал прав — войниците претърсваха покривите. По предложение на Нюмън немецът легна на задната седалка и се зави с оставеното там одеяло. Изведнъж вдигна главата си и се усмихна дяволито. Мустакът му беше покрит със скреж.

— Намерих си една бутилка „Божоле“. Дали да не си гаврътна малко? Ако ни спрат, ще имаме готово извинение — прибирате пиян приятел вкъщи. Става, нали?

Този път Изабел насочваше Нюмън по нов маршрут. Мъглата още не се бе вдигнала. Когато приближиха западния край на моста, Нюмън включи на къси и намали, сякаш се готвеше да спре. Точно преди да се качат на моста, той натисна клаксона. Включи дългите светлини, натисна докрай газта и колата с рев се понесе напред. Разби бариерата, а пред нея неясни сенки отскачаха панически встрани. Нюмън продължи да ускорява, въпреки изстрелите отзад, и скоро стигнаха другия край на моста.

— Веднага вдясно! — нареди Изабел, приведена напред, за да следи пътя.

Нюмън чак сега пусна клаксона. Рязко изви волана и гумите пронизително изпищяха. Намали, когато премина един остър завой, следван от тясна уличка. Изабел продължаваше да командва, а лабиринтът от мрачни улици сякаш нямаше край. Изведнъж, без предупреждение, къщите изчезнаха и те се озоваха в края на града, на един безлюден път, водещ през полето. Ледената мъгла също бе останала зад тях в Бордо.

— Далеч ли сме от Аркашон?

— Ще стигнем преди разсъмване — отвърна Изабел.

— Налага се.

Нюмън беше на края на силите си, изтощен от двете безкрайни пътувания. А го чакаше още шофирането до езерото, където трябваше да посрещне хеликоптера от Лазал. После щеше да се върне в Ланд, за да вземе със себе си свидетелката Мартина — старицата, която събираше дръвца по плажа. Дали щеше да издържи? А ако се случеше нещо непредвидено, дали рефлексите му нямаше да му изневерят?

Париж. Министерството на вътрешните работи. И тук изтощението и непрекъснатото напрежение си казваха думата. Туийд, небръснат и с леки торбички под очите, седеше зад бюрото си, когато влезе Навар. Идваше от спешно заседание на кабинета. Лазал нервно крачеше из стаята, недоспал като всички останали. Кулман, настанил се в коженото кресло, изглеждаше спокоен и готов за действие.