Колин Форбис - Огнен кръст

— Дръж ме, Боб. Хванал ме е за крака. Не докосвай дясната ми ръка…

Нюмън се удиви от непредвидимите реакции на тази жена. Когато се бяха видели в апартамента й в Аркашон, тя бе разтреперана от вълнение. А сега, когато животът й висеше на косъм, умът й хладно пресмяташе шансовете. Дясната й ръка се плъзна в чантата и извади кухненски нож с широко острие. Хвана го здраво за дръжката и погледна надолу към войника, проснал се на стръмните стълби, за да стисне глезена й в желязната си хватка. Изабел вдигна ножа, прицели се във врата му и го заби. Войникът изрева, кръв бликна от раната и той отпусна ръката си. Свлече се безжизнен надолу.

Нюмън бързо я издърпа на покрива. Тя легна до него, хванала се за рамката на капандурата. Със свободната си ръка избърса ножа и го пусна обратно в торбата. Нюмън се опита да разчисти с крак част от леда по покрива. Керемидите не издържаха, рухнаха надолу и откриха прогнилите дървени греди под тях. Изабел стъпи в дупката, а той, без да изпуска рамката на капандурата, се огледа за Щал. Немецът се намираше на билото на покрива, яхнал го с широко разтворени крака, и им махаше с ръка да се приближат.

— Ще минем оттук — каза той на английски.

Пропълзяха към него, но в последния момент Изабел се подхлъзна. Нюмън с ужас видя как тялото й се запързаля надолу по заледената повърхност. В самия край на покрива Изабел успя да намери с крак металния улей на водосточната тръба и здраво стъпи в него. Ръкавиците й безпомощно задраскаха по леда върху керемидите. Единствено улеят на водостока я спасяваше от падане. Нюмън пусна рамката и се плъзна към жената. Хвана се с ръка за една от гредите в дупката, която бе пробил с крак преди малко. Сега предстоеше най-трудното. Набра се обратно нагоре и внимателно започна да извърта тялото си успоредно на ръба на покрива. Успя, рязко сви крак и го пъхна в дупката. Превит на две, Нюмън пусна ръцете си и в момента, в който тялото му се плъзна надолу, изпъна другия си крак и той безпогрешно намери дървената греда в дупката. Протегна ръка и сграбчи китката на Изабел. Понечи да я дръпне към себе си, когато тялото й се извъртя настрани и тя увисна с цялата си тежест на ръката му. Успя да я задържи. Улеят на водостока не бе издържал и се бе откъртил от покрива. Трябваше да го предположи. Намираха се в Бордо.

Нюмън бавно изтегли нагоре Изабел. Сега ледът му помагаше — тялото й гладко се плъзгаше към него. Двамата стъпиха устойчиво на гредите и пропълзяха към билото на покрива. Щал беше още там — яхнал го като кон във физкултурен салон. Отново им направи знак с ръка:

— Хайде! Насам!

С едната си ръка Нюмън придържаше Изабел през кръста. Другата, стисната в юмрук, стоварваше върху керемидите, пробиваше нова дупка, хващаше се за гредите отдолу и се изтегляше по-нататък. Напредваха бавно. Стигнаха до капандурата, близо до билото, и продължиха нагоре. Изабел беше по-близо до рамката, когато Щал нададе предупредителен вик. Нюмън погледна назад през рамото си, без да изпуска кръста на жената, и видя автомата на войника, който тъкмо излизаше от стълбището. Вече бе стигнал билото. Изабел извика:

— Хвани ме за дясната ръка!

Нюмън се подчини. Хвана китката й, тялото й се плъзна метър надолу. Точно това беше целта й. Изабел сви крака си и ритна с все сила войника, вече легнал на покрива. Ритникът смаза лицето му и той изпусна рамката, за която се бе хванал. Запързаля се надолу. Пусна оръжието си и ръцете му отчаяно задраскаха по керемидите. Автоматът изхвърча от покрива и полетя към улицата. Краката му откъртиха голямо парче лед, но керемидите под него останаха здрави. Ледът се удари в улея на водосточната тръба и също полетя надолу. Погледът на Нюмън, възседнал билото, стигаше почти до улицата. Войникът се пързаляше все по-бързо. Прелетя над улея и ръцете му безпомощно се размахаха, а пронизителният му писък разцепи тишината. Престана изведнъж, когато тялото се размаза върху паважа четири етажа по-ниско.

Нюмън изтегли Изабел на билото и двамата започнаха да се придвижват напред по заледените полукръгли керемиди. Главата на втори войник се показа при отвора на капандурата. Щал извади граната от чантата си, дръпна халката и я хвърли в квадратния отвор на покрива. Чу се мощен взрив и главата на войника изчезна. Последва глухото трополене на тела, падащи надолу по стълбите. След това изведнъж стана тихо. Нюмън и Изабел продължиха пътя си. Щал беше пропаднал някъде. Буквално. Разтревожен, Нюмън забърза напред. Когато стигна края на билото, погледна надолу и разбра къде бе изчезнал немецът.