Колин Форбис - Огнен кръст

Минаха в една тясна пресечка. В мърлявата светлина на зазоряването Бордо изглеждаше още по-ужасяващ. Развалини от стари сгради, с почернели рекламни плакати на „Чинцано“ по оцелелите стени. Нюмън отново изпита чувството, че се движи в съвсем скоро бомбардиран град.

— Сега надясно!

Колата навлезе в още по-тясна улица с разнебитени автомобили, паркирани по двата тротоара. Изабел се беше навела напред, вперила поглед в мъглата и сумрака, завладели пресечката. Нюмън погледна в огледалото. Нямаше и следа от джипа.

— Паркирай тук, има място. Вече сме близо.

Нюмън намали, завъртя волана, реното пропълзя на тротоара и спря на сантиметър от предната кола. Върна се половин метър назад и изключи двигателя. Дори в Лондон никой не би помислил да паркира на толкова малко пространство.

В момента, в който се качваше на тротоара, Нюмън забеляза ситроена, отправил се на заден ход към същата пролука в безкрайната редица от коли. Излезе и за малко не падна, подхлъзнал се на заледените плочки. Беше студено като на полюсите. Ситроенът спря до него, отвътре изскочи добре облечена жена и се приближи, а лицето й бе почервеняло от яд:

— Ей, тук паркирам аз! Не ме ли видяхте? Разкарайте колата!

Нюмън отново отвори вратата, пресегна се и взе последната бутилка „Божоле“. Поклони се на жената и й я подаде с усмивка.

— Току-що се оженихме. Това е подарък, за да празнувате заедно с нас.

Жената взе бутилката, погледна Изабел и кимна с глава:

— Е, поне имам някаква компенсация. Но само Бог знае къде ще оставя сега колата. Проклетите военни обсадиха една от сградите по-нататък. Джиповете им са заели всички празни места…

Без да благодари, тя влезе в ситроена си и продължи на заден ход. Скоро колата й се изгуби в сивата мъгла. Нюмън вдигна ръце и погледна Изабел:

— Трябваше някак да й запуша устата.

— Успя. Видя ли как й заблестяха очичките? За бутилка вино май доста неща може да се направят…

— Сигурно. Но мисля, че ни направи услуга. Тези войници, за които спомена тя, никак не ми харесват. На какво разстояние сме от улицата на нашия човек?

— Стотина метра по-нататък.

Нюмън я прегърна и тръгнаха бавно напред. Отстрани изглеждаше, че се интересуват повече един от друг, отколкото от посоката, в която се движеха. След малко мъглата изтъня и пред себе си видяха джиповете на военните, паркирани от двете страни на улицата. Две цивилни коли лежаха обърнати на една страна насред платното. Явно ги бяха избутали от местата им за паркиране. Армията — с предимство пред всички…

Нюмън и Изабел се прикриха в свода на един жилищен вход. Загледаха се в сградата, накъдето се бяха обърнали и войниците — застанали на двата тротоара, стиснали автоматите си. Една позната фигура беше приклекнала до вратата на къщата и като че ли се опитваше да пъхне нещо под нея. Сержант Рей.

— Нали не търсим тази сграда? — попита Нюмън.

— Точно тази. Кръстовището с „Пасаж Емил Зола“ е на няколко метра оттук. Сградата е на ъгъла и адресът се води на другата улица.

— Военните всеки момент ще нахълтат вътре. Експертът на Дьо Форж се готви да взриви вратата.

— Пристигаме в последния момент.

— Май изпуснахме и него. Много закъсняхме — каза Нюмън, замислен за нещастника Щал, заклещен вътре.

Туийд прие обаждането на Пола в Министерството на вътрешните работи. Най-напред попита дали някой може да подслуша разговора.

— Никой — увери го тя. — Взех всички предпазни мерки. Знаете ли, обмислях предложението ви да дойда при вас в Париж…

— Е? — подкани я Туийд, когато тя замълча.

— Прочетох документите, които Джийн Буржойн ми носеше тогава. Струва ми се, че трябва лично да ви ги предам. Ще се кача с тях на хеликоптера, изпратен от Лазал. Джийн рискува живота си — Пола с мъка преглътна — и го загуби. Беше заради тези записки. А те са наистина важни. Това първо.

— А второ? — попита Туийд и се опита да скрие облекчението си.

— Мисля, че е ужасно тялото на Джийн да лежи там при… вие знаете къде. В студа и калта. Знам, че за нея вече няма значение, но…

— Не се тревожи — прекъсна я Туийд. — Група от агенти на Лазал вече тръгнаха от Бордо, за да вземат тялото и да го донесат в Париж. Предполагам, че в момента летят за насам.

— Слава богу! И още нещо.

— Какво?

— Ще дойда в Париж само при условие, че се върна веднага тук. Знаете с кого съм се захванала.

Калмар, помисли си Туийд. Не й каза за реакцията на Лазал при съобщението за смъртта на Буржойн. Бързо обмисли молбата й.