Колин Форбис - Огнен кръст

— Сега? Посред нощ?

— Не си оглушал, нали? Казах веднага. Вземи и охрана. Бертие трябва да чака отвън. Вземи него и още някого.

— А какво ще правим с Калмар, генерале? Обади ми се, за да си поиска парите. За ликвидирането на Джийн Буржойн…

Телефонен звън прекъсна думите му. Дьо Форж вдигна слушалката:

— Дьо Форж. Говорете бързо, зает съм.

— Докладва Манто, генерале. При предишното си обаждане пропуснах да ви кажа, че очистих и Джийн Буржойн. Това ще ви струва един милион швейцарски франка. Предайте на Леми, че ще го инструктирам как да извърши плащането. И, ако обичате, този път с истински банкноти.

— Слушай…

Манто бе прекъснал връзката. Генералът внимателно постави слушалката на вилката, сякаш се страхуваше телефонът да не избухне в лицето му. Изгледа Леми в продължение на почти минута, преди да проговори. Предаде му думите на Манто. Майорът слушаше, без да знае какво да отговори.

— Не мога да проумея как е разбрал къде се е намирала Джийн. Мястото, което тя избра за срещата си, бе доста изолирано. Ако Ивет не я беше проследила, никой нямаше да знае къде да я търси.

— Но някой е знаел, нали? — каза меко Дьо Форж. — Ти си знаел. Или момичето, което е приело обаждането на Ивет. То ти е съобщило информацията по радиостанцията, а ти каза, че си се свързал с Калмар на уговорения телефонен номер.

— Какво предлагате?

— Да изпълниш заповедта ми. Отиди и донеси онази торба с парите.

Леми се обърна, готов да излезе, но реши за последен път да изрази опасенията си. Явно Дьо Форж не съзнаваше какво иска от него.

— Ако Манто наблюдава района, ще си помисли, че му готвим капан, щом види охраната ми в колата.

— Ще трябва да поемеш този риск. Кажи на Бертие да влезе и го изчакай отвън…

Лейтенант Бертие се изправи неподвижен пред изучаващия поглед на Дьо Форж. Генералът търсеше по лицето му следи от неспокойствие или страх, капки пот по челото — точно както бе гледал Леми.

— Пола Грей. Някакви новини за нея?

— Да, генерале. Отседнала е в хотел „Атлантик“ в Аркашон. Видях подписа й в книгата на рецепцията. Лошото е, че с нея има двама телохранители. Професионалисти са, ако се съди по досегашното им поведение. Не я изпускат от погледа си.

— Благодаря, Бертие. Добре се справи. — Гласът на Дьо Форж бе приятелски. Според принципите си той никога не допускаше грубо поведение с повече от един офицер едновременно. — Вероятно ще те върна в Аркашон. А сега майор Леми има работа за теб. Чака те отвън…

Останал сам, Дьо Форж замислено започна да рисува в бележника на бюрото горящи лотарингски кръстове. Калмар. Манто. Дали бяха един и същ човек? Или и двамата бяха измислица на Леми, а самият той извършваше екзекуциите?

Леми бе превъзходно трениран офицер, отличен стрелец. Винаги той осъществяваше връзката с неизвестния убиец и така напълно го отделяше от Дьо Форж. Това положение бе изгодно за генерала — никой не можеше да го свърже с убийствата. Идеята беше на Леми. Винаги той вземаше огромните суми, за да ги занесе на убиеца. Преди да премине към разузнаването, Леми бе работил в сапьорни части и разбираше от експлозиви. Дьо Форж се замисли върху убийството на президента и премиера. Дали Леми трупаше състояние за сметка на армията?

Дьо Форж беше раздразнен и объркан, а трябваше да се съсредоточи изцяло върху операциите „Аустерлиц“ и „Маренго“. Размишленията за двамата убийци, ако изобщо бяха двама, губеха ценно време. „Ще го обмисля пак, когато се върнат с парите“ — каза си той. А и проблемът с Пола Грей скоро щеше да бъде разрешен.

Майор Жул Леми беше саможивец. Охраната му го изнервяше и той остави двамата офицери да седнат на задната седалка. В черната нощ фаровете осветяваха надалеч голата студена пустош, в която не се забелязваше и следа от живот.

Намираха се на около три километра от малкото селце с телефонната кабина в края на къщите. Никой от жителите нямаше да може да забележи Леми, докато той претърсваше земята около кабината, за да намери оставената торба. При положение че парите наистина бяха там, разбира се.

Бертие седеше зад празната седалка до шофьора. Държеше револвера в скута си, здраво хванал дръжката. Беше го извадил от кобура тайно, защото знаеше, че Леми щеше да възрази.

Досега нито един от двамата лейтенанти не бе проговорил. Знаеха прекрасно, че Леми ги ненавижда, и се стараеха да не нарушават тишината. Бертие беше нащрек. Неприятно му беше това пътуване в мрака без ескорт. Смяташе, че така представляват чудесна мишена. В момента, в който отново се сети за това, Леми намали, за да премине един опасен остър завой. Изведнъж силен пукот вцепени и тримата. Бертие пръв разбра, че бяха чули изстрел. Миг след пукота стъклото до другия офицер се пръсна и малки остри парчета обсипаха лейтенанта. Бертие видя дупка и в своя прозорец. Свали кепето си. Част от козирката му беше отнесена.