Колин Форбис - Огнен кръст

Виктор Роузуотър се намираше далеч от Аркашон. Седеше в хола на своя ултрамодерен апартамент на „Конвикщрасе“ във Фрайбург. Погледна часовника си. Четири сутринта. Скоро трябваше да пристигне Хелмут.

През нощта един частен самолет го докара от Бордо до Базел. Там Роузуотър плати уговорената сума на пилота, качи се в колата си, оставена близо до летището, и пое през границата по аутобана към Фрайбург.

Времето беше противно. Тежък сняг затрупваше древните покриви на университетското градче. Роузуотър се изправи и отиде в кухнята, обзаведена с вкус и много пари. Наля си чаша кафе от машината и се върна в хола. Отпи от кафето и се загледа в снимката на Пола Грей, която тайно бе направил. Подпря я на старата сребърна кана, купена от антикварен магазин. Колекцията му от сребърни съдове беше огромна.

„Красива е — помисли си Роузуотър. — И за разлика от повечето хубави жени излъчва някакъв вътрешен чар и нежност. Такива момичета постигат целите си по-лесно от останалите.“

Хелмут Шнайдер. Той се замисли за германеца, заради който бе долетял във Фрайбург. Хелмут беше необикновен човек. Мрежата му от информатори се простираше до всички краища на Германия. Много от хората му бяха доста съмнителни типове. Сред заслужаващите повече уважение имаше бармани, хотелиери, шофьори на таксита и автобуси — все хора, които виждаха и чуваха много неща.

Негови информатори бяха и сводници, нелегални търговци на оръжие, съдържатели на нощни клубове. Те населяваха един свят, който за обикновените хора беше напълно непознат.

По искане на Роузуотър Хелмут им беше казал да му докладват за всички забелязани чужденци с ирландски акцент в говора, за начина, по който се движат из страната. Благодарение на тези източници Роузуотър бе успял да неутрализира няколко бойни групи на ИРА, преди да започнат терористичните си действия.

Сега Хелмут имаше друга задача — разкриването на тайните квартири на „Сигфрид“. Роузуотър го очакваше с последните сведения.

Най-странното беше това, че Хелмут рядко напускаше евтиния си апартамент във Франкфурт. Всичките си връзки осъществяваше по телефона. Но Хелмут беше достатъчно хитър, за да не се задържа дълго на едно място. През два месеца сменяше квартирата си и съответно телефонния номер. Наемаше жилища в различни части на Франкфурт. Това налагаше непрекъснато да се обажда на най-доверените си хора, за да им съобщава новия си телефон. Но инстинктът му за самосъхранение бе невероятно силен. Хелмут никога не рискуваше с постоянен адрес.

Чукане на входната врата прекъсна мислите на Роузуотър. Той скочи на крака, извади пистолета си, приближи се до здравата дървена врата и надникна пред шпионката, преди да отключи и издърпа резетата.

Една странна личност чакаше отвън. Мъжът беше облечен в черно от глава до пети, носеше черни очила и бял бастун за слепи. На Роузуотър му трябваше време, за да разпознае Хелмут Шнайдер.

— Изтупай снега от палтото си — нареди му той. — И бъди така добър да си събуеш обувките.

Целият под на апартамента беше покрит с дебел килим. Сам педант по отношение на чистотата, Роузуотър поддържаше луксозното жилище в безупречен вид. Затвори вратата чак след като Шнайдер изтупа снега от себе си, свали обувките и влезе в топлото антре. Роузуотър му посочи хола и занесе палтото и обувките в кухнята. Прибра дрехата в килера, а обувките сложи в мивката. Наля втора чаша кафе и я занесе на Хелмут, който се беше настанил в едно кресло с крака, изпънати към най-близкия радиатор.

— Някакви данни за „Сигфрид“?

— Едно умно момиче е проникнало в главното им командване. Няма да ти кажа коя е — Шнайдер се усмихна и показа две дупки в зъбите си. — Момичето ги мрази в червата, казвам ти. Освен това е смела и й сече пипето.

Шнайдер бе свалил черните очила и сега хитрите му очички блестяха от задоволство. При пристигането си бе изглеждал като отрепка. В момента приличаше на ловно куче, надушило дирята.

— Нещо по-конкретно?

— Успокой се, де — смъмри го Шнайдер. Говореше на немски. — Тук е топличко. А отвън все едно си в Сибир.

— Защо си се маскирал? — попита Роузуотър и изведнъж настръхна. — Не са те проследили, нали?

— Напротив.

— Дотук ли? Боже Господи…

— Хайде успокой се най-после — повтори Шнайдер, доволен, че е успял да стресне иначе спокойния англичанин. — Наистина ли си мислиш, че не мога да забележа навреме опашката? Бяха двама, но се движеха разделени. Измъкнах им се в Хайделберг. Отидох до апартамента на един приятел и взех неговата кола — моята оставих там. Преди да се облека така, оставих и втората кола — някъде около твоя район беше.