Колин Форбис - Огнен кръст

— Не! Не в Бордо! Не знаеш какво е там сега. Приятели ми разказаха. По всички главни улици патрулират военни…

— Главните улици не ме интересуват. Интересува ме „Пасаж Емил Зола“. Знаеш ли къде се намира?

Пусна я, извади своята карта на Бордо и я разтвори на масата в хола. Тя застана до него с писалка в ръка, а косата й погали лицето му. Понечи да отбележи нещо на картата, но той спря ръката й:

— Недей. Опасно е да се пише по картите. Можеш ли да ми обясниш къде е улицата?

— Да, но трудно ще я намериш. Минавала съм оттам стотици пъти, без да я забележа. Но мога да те заведа.

— В никакъв случай. Тръгвам сам.

— Сериозно? — тя леко подръпна кичур от косата си. — Добре тогава. По кой път ще стигнеш до Бордо? По същия, по който пътувахме двамата, предполагам.

— Струва ми се разумно, поне го познавам.

— Много разумно. „Пасаж Емил Зола“ се намира в тази част на града.

Тя посочи източните покрайнини на Бордо, най-далечния край на града откъм Аркашон, по пътя за аерогарата. Нюмън се вгледа в картата, но отново не откри улицата. Нямаше я и в индекса. Смени тона си и се обърна рязко към Изабел:

— Стига си го увъртала. Бавиш ме, а животът на един човек виси на косъм. Просто ми покажи къде точно се намира проклетата улица!

— Ето я — тя леко докосна едно място на картата. — А за да избегнем военните патрули, ще заобиколим и ще подходим от изток. Ще ти покажа пътя.

— Не, благодаря. Не искам отново да рискувам с теб.

— Извини ме за малко, трябва да изключа кафеварката — тя изчезна през вратата на кухнята и се появи отново след няколко секунди. Бе наметнала палтото си, в ръка държеше кожена чанта. Нюмън бързо сгъна картата и й пожела лека нощ. Отиде в антрето, издърпа резето на вратата, отключи я и излезе.

Настани се зад волана на реното и се канеше да запали, когато другата врата се отвори и Изабел, вече облякла палтото, седна до него. Направи го бързо и с лекота, като котка. Преди да се усети, стреснат от появяването й, Нюмън вече бе хванал дръжката на пистолета си.

— Дай ми картата — меко каза Изабел. — Нали един човек е в опасност? Значи ще му помагаме заедно. Без мен няма да се оправиш в града. Няма ли да тръгваме най-после?

— Говори Манто.

Генерал Дьо Форж, сам в кабината, се скова в стола си. Бяха само две думи, но прозвучаха зловещо в слушалката на телефона.

— Добре, казвай за какво се обаждаш. Нали получи парите си.

— Хитрец! Ей богу, хич не се страхувате. Не ви ли пука за собствения ви живот?

— Я спри за малко — Дьо Форж се бе окопитил от изненадата. — Бих искал да ми обясниш последната си забележка.

— Парите, генерале.

— Какво парите? Нали се разбрахме за сумата?

Дьо Форж бе объркан. Леми беше изпълнил нарежданията на Манто. Или пък именно майорът беше гнилата ябълка в щаба му?

— За сумата се разбрахме. Но три четвърти от банкнотите са фалшиви. Сред останалите пък има поредни номера. Това беше голяма грешка, генерале. Направо самоубийствена.

Гласът звучеше ужасяващо спокоен. Човекът все едно говореше за някаква незначителна делова сделка. А Дьо Форж не бе очаквал това, което му съобщи Манто. Не знаеше как да реагира.

— Ще проведа разследване — каза бързо той. — Предадох на куриера лично парите. Досега мислех, че всичко е наред.

— Това го казвате вие. Друго не можете и да кажете. Ще проведа една последна демонстрация. Между другото, оставих торбата зад същата телефонна кабина. Можете да си я приберете, в случай че казвате истината. В което много се съмнявам.

— Каква демонстрация…

Дьо Форж разбра, че никой не го слуша. Остави слушалката разтреперан, размисли, после отново я вдигна и повика спешно Леми. След това се обади на лейтенант Бертие, току-що прибрал се в кабинета си. Каза му, че иска да го види, и му нареди да дойде и да чака пред вратата. Стоеше изправен с гръб към силуета на Дьо Гол, когато влезе Леми. Значи майорът също трябваше да остане прав.

Дьо Форж му разказа за обаждането на Манто. Наблюдаваше внимателно Леми, докато говореше. Лицето му беше свъсено. Това на Леми остана безизразно. Майорът разумно изчака командира си да свърши.

— Та какво ще ми кажеш сега?

— Това е лудост. Занесох парите както той поиска. Фалшиви банкноти? Невъзможно!

— Освен ако някой не ги е подменил, за да спечели от тях.

— Това обвинение ли е, генерале?

— Можеш да го наречеш предположение. Опитвам се да разбера истината. Както ти казах, той е оставил торбата на същото място. Веднага иди там и ми я донеси.