Колин Форбис - Огнен кръст

— Професионално — Роузуотър се опитваше да прикрие нарастващото си раздразнение. — Докъде стигна?

— „Сигфрид“ имат въоръжени групи в Хамбург, Дортмунд, Берлин, Хановер, Дюселдорф, Франкфурт, Карлсруе, Мюнхен и Щутгарт. Подготвя се голяма акция.

Докато говореше, Шнайдер извади портфейл изпод трите ката дрехи — два пуловера и сако. Дръпна ципа на вътрешното отделение и измъкна от него сгънат на четири лист хартия с формат на машинописна страница. Подаде го на Роузуотър и доближи още малко краката си до горещия радиатор.

Роузуотър прочете списък с точни адреси. Някои вече знаеше. Погледна към Шнайдер, който стискаше с две ръце топлата чаша.

— Това ли е всичко?

— Съвсем не — Шнайдер допи кафето си и остави чашата. — Скоро ще получа друг списък. Ще съобщя на хората телефонния номер, който ми даде, за да могат да се свържат с теб.

— Добре.

Роузуотър си мислеше, че Шнайдер е идеален за работата си. Обществото го беше отхвърлило от себе си и той можеше да се смеси с обитателите на другия, на подземния свят, и да спечели доверието им. А и нямаше опасност да изпревари Роузуотър, като предаде списъците в полицията. Полицията беше негов враг — Шнайдер, крадец на дребно, бе излежал пет доста дълги присъди в немските затвори. Следващото провинение щеше да му коства години зад решетките.

— Време е да си тръгваш — подсети го Роузуотър. Шнайдер направи универсалния жест, с който се искаха пари — протегна ръка и потърка палеца и показалеца. Роузуотър никога не му даваше парите, преди да си ги е поискал — беше тактически ход, така нямаше опасност германецът да си помисли, че може да гребе от бездънна яма. Бръкна в джоба си, извади четири банкноти от по петстотин марки и ги подаде на Шнайдер. Много пари, но разноските на Хелмут се бяха увеличили. Немецът сякаш се колебаеше.

— Не е достатъчно, за да покрие разходите ми. Трябват ми двойно повече.

— Нямам толкова — Шнайдер очакваше този отговор. — Ще трябва да се оправиш с по-малко. Ето ти още хиляда и нито марка повече.

Роузуотър остави парите на масата. Шнайдер ги вдигна, когато той тръгна към кухнята за обувките и палтото. Доизтръска неразтопения сняг по обувките. Нямаше търпение да се отърве от немеца.

Шнайдер отново се престори на слепец. Намести черните очила, приведе рамене и започна да почуква с бастунчето по стените, за да привикне към ролята си. Роузуотър с облекчение погледна гърба му. Искаше веднага да тръгне към летището на Базел. Оттам щеше да хване първия самолет за Бордо през Женева и да продължи с кола към Аркашон. В бар „Мартиника“ бе дочул приказките на някакъв мъж със силно изразен ирландски акцент. Дискретните му проучвания бяха показали, че човекът често посещава заведението. Освен това искаше да се срещне и с Пола Грей.

Дванадесет часа по-рано Нюмън тръгна от „Атлантик“ към апартамента на Изабел. Докато караше по крайбрежния булевард, морето му напомни за Олдбърг с огромните си тежки вълни.

Бе се замислил и върху записките, взети от безжизненото тяло на Джийн Буржойн. Докато ги четеше сам в стаята си, бе разбрал, че държи в ръцете си плановете за придвижване на войска към Париж. Подробностите сочеха маршрут на север и изненадващ мълниеносен удар от страна на Дьо Форж.

Дали информацията беше достоверна? Вероятно да, защото Джийн беше чертала карти и използва специфичния език на военните. Явно бе запомнила наизуст цели пасажи, за да ги запише по-късно. Въпросът сега беше дали трябва да остави тази ценна информация в хеликоптер, с който може да се случи всичко. Но как другояче би успял да я предостави на Туийд?

Нюмън паркира в една пряка близо до апартамента и излезе от колата. Пред входа се засуети уж в търсене на ключовете, за да провери дали не го следяха.

Бе позвънил на Изабел, преди да тръгне от хотела. Когато натисна звънеца на вратата, тя веднага я разтвори широко. Заговори бързо, докато отново я заключваше и слагаше резето:

— Толкова дълго те нямаше, Боб. Ще останеш ли за през нощта? Ако не искаш да се любим, можем просто да си поговорим… Май не трябваше да го казвам… Боб, непрекъснато мисля за теб. А ти?

Всичко това тя изрече на един дъх. Пристъпи напред и притисна тялото си в неговото. Прегърна го силно и простена от удоволствие. Нюмън нежно я хвана за раменете, внимателно се освободи от нея и я задържа на разстояние. Момичето го гледаше с широко отворени очи, разтреперана цялата.

— Изабел, имам нужда от помощта ти. Трябва да тръгна веднага. Отивам в Бордо…