— За теб ще е опасно, не за мен. Добре бил! Не си спал от векове, не можеш да държиш очите си отворени.
— Освен това ние с Нийлд не можем да се отделяме от Пола. Забрави ли?
Тук се намеси Щал:
— Вижте, мога да помогна, ако се налага. Спах цял ден и сега съм бодър.
— Някакво оръжие имаш ли? — попита Бътлър.
— Това става ли? Дано ти вдъхва доверие. — Щал нехайно дръпна ципа на чантата си пред очите на Бътлър и извади отвътре автомат. Беше „Хеклер и Кох“ — моделът, използван от специалните отряди на SAS. Със сгъваем приклад. Докато говореше, Щал предвидливо държеше оръжието насочено към тавана. — Деветмилиметров автомат. Скорострелност 650 изстрела в минута. Обсег 1500 метра. Имам и достатъчно резервни патрони. И гранати като тази.
— Добре си се обзавел — каза впечатлен Бътлър.
— И въпреки това щях да си умра в онзи капан в Бордо. Не можех и да помисля за бягство без транспорт. Патрулите спират всеки, особено пешеходците. Бих могъл да дойда с вас.
— Окей, смятай се нает — изведнъж се обади Пола.
Нюмън я зяпна с изненада:
— Вече ти ли командваш?
— Да. Някой трябва да го прави, докато се очовечиш. Самоизбрах се. Хари, по-добре се обади веднага на Лазал, за да върне хеликоптера.
Бътлър каза на Нюмън, че ще се преместят с багажа при Изабел, преди да тръгнат за Ланд, и се отправи към телефона. Нюмън вдигна ръка:
— Ще трябва да й се обадя, за да й съобщя… да я помоля, тоест…
— Не — твърдо отвърна Пола. — Аз ще й позвъня, преди да тръгнем. Ще я питам дали може да ни приеме, без да й казвам къде отиваме. Ще се оправя с нея.
— Продължавам да мисля, че не трябва да идваш с нас в Ланд. Ще бъде невероятно опасно.
— Вече реших. А ти се постарай да не заспиваш, докато не те завлечем до колата. Ще ни бъде тесничко — тя погледна Щал, — но ще се наместим някак. И не е лошо вие двамата да се обръснете. Ако не възразявате.
Виктор Роузуотър, облечен в английски пуловер от камилска вълна, пристигна на летище Бордо от Швейцария и си запробива път през тълпата в чакалнята. Военен патрул го спря, но той размаха пропуска си:
— Разкарайте се, бързам.
Малко по-късно влезе в колата си. След две минути вече бе оставил аерогарата далеч зад себе си. Посоката му беше Аркашон и, както обикновено, искаше да стигне там бързо.
За да избегне регистрирането в хотел, той беше наел моторна яхта, закотвена до брега на пристанищния басейн. Хранеше се в ресторантите или си купуваше храна и я готвеше в яхтата. Роузуотър беше експерт в избягването на административните формалности, чрез които се следеше кой влиза и кой напуска градовете.
След като се прибереше в яхтата, първата му задача щеше да бъде посещението в бар „Мартиника“. Бе решил да проследи приказливия ирландец, който често навестяваше кръчмата. Надяваше се след това да срещне и Пола Грей, дори това да изискваше доста търпение.
Хванал дългия калъф, Марлър слезе от самолета на „Ер Интер“ на летище „Орли“ в Париж. Пак подмина чакащите таксита — шофьорите им лесно запомняха лица.
Използва анонимността на метрото, за да стигне до невзрачния си апартамент на „Рю дю Бак“. На влизане в къщата подаде няколко банкноти на портиера — достатъчни, за да платят наема му за още две седмици.
— Върви ли бизнесът ви? — попита портиерът, зарадван от парите.
— Криво-ляво…
Марлър внимателно прегледа стаята за следи от претърсване. Ако някой бе влизал в негово отсъствие, той веднага щеше да се премести в следващата квартира — бе наел друг апартамент на няколко преки от този. Не личеше някой да е влизал.
Свали маратонките си, седна на оправеното легло и извади от калъфа радиотелефона. Избра номера на вътрешното министерство и помоли да го свържат с Туийд, като каза и паролата. След известно време се обади и Лазал и съобщи, че човекът, когото търси, ще бъде цял ден извън страната.
— Благодаря, ще се обадя пак.
Туийд се бе подготвил за битка в Парк Кресънт. При пристигането си от Париж откри, че Хауърд го чака в собствения му кабинет. Моника го поздрави с мрачно изражение и се зарови в поредната папка документи.
— Купил си си нов костюм от Щатите? — каза Туийд с безизразно лице.
— Ти шегуваш ли се? Взех го от „Харъдс“. „Най-добрата конфекция, която можете да си купите с пари.“
С едро лице, розова кожа, гладко избръснат, висок метър и осемдесет и поохранен, директорът бе влязъл в едно от най-предвзетите си състояния. Стоеше прав до бюрото на Туийд. Посегна да приглади с ръка ревера на сивия си раиран костюм и за миг проблесна скъпоценният камък на копчето за ръкавели. Панталонът му беше с модерни маншети. Вдигна дясната си ръка на кръста и каза:
Читать дальше