Колин Форбис - Огнен кръст

— За теб ще е опасно, не за мен. Добре бил! Не си спал от векове, не можеш да държиш очите си отворени.

— Освен това ние с Нийлд не можем да се отделяме от Пола. Забрави ли?

Тук се намеси Щал:

— Вижте, мога да помогна, ако се налага. Спах цял ден и сега съм бодър.

— Някакво оръжие имаш ли? — попита Бътлър.

— Това става ли? Дано ти вдъхва доверие. — Щал нехайно дръпна ципа на чантата си пред очите на Бътлър и извади отвътре автомат. Беше „Хеклер и Кох“ — моделът, използван от специалните отряди на SAS. Със сгъваем приклад. Докато говореше, Щал предвидливо държеше оръжието насочено към тавана. — Деветмилиметров автомат. Скорострелност 650 изстрела в минута. Обсег 1500 метра. Имам и достатъчно резервни патрони. И гранати като тази.

— Добре си се обзавел — каза впечатлен Бътлър.

— И въпреки това щях да си умра в онзи капан в Бордо. Не можех и да помисля за бягство без транспорт. Патрулите спират всеки, особено пешеходците. Бих могъл да дойда с вас.

— Окей, смятай се нает — изведнъж се обади Пола.

Нюмън я зяпна с изненада:

— Вече ти ли командваш?

— Да. Някой трябва да го прави, докато се очовечиш. Самоизбрах се. Хари, по-добре се обади веднага на Лазал, за да върне хеликоптера.

Бътлър каза на Нюмън, че ще се преместят с багажа при Изабел, преди да тръгнат за Ланд, и се отправи към телефона. Нюмън вдигна ръка:

— Ще трябва да й се обадя, за да й съобщя… да я помоля, тоест…

— Не — твърдо отвърна Пола. — Аз ще й позвъня, преди да тръгнем. Ще я питам дали може да ни приеме, без да й казвам къде отиваме. Ще се оправя с нея.

— Продължавам да мисля, че не трябва да идваш с нас в Ланд. Ще бъде невероятно опасно.

— Вече реших. А ти се постарай да не заспиваш, докато не те завлечем до колата. Ще ни бъде тесничко — тя погледна Щал, — но ще се наместим някак. И не е лошо вие двамата да се обръснете. Ако не възразявате.

Виктор Роузуотър, облечен в английски пуловер от камилска вълна, пристигна на летище Бордо от Швейцария и си запробива път през тълпата в чакалнята. Военен патрул го спря, но той размаха пропуска си:

— Разкарайте се, бързам.

Малко по-късно влезе в колата си. След две минути вече бе оставил аерогарата далеч зад себе си. Посоката му беше Аркашон и, както обикновено, искаше да стигне там бързо.

За да избегне регистрирането в хотел, той беше наел моторна яхта, закотвена до брега на пристанищния басейн. Хранеше се в ресторантите или си купуваше храна и я готвеше в яхтата. Роузуотър беше експерт в избягването на административните формалности, чрез които се следеше кой влиза и кой напуска градовете.

След като се прибереше в яхтата, първата му задача щеше да бъде посещението в бар „Мартиника“. Бе решил да проследи приказливия ирландец, който често навестяваше кръчмата. Надяваше се след това да срещне и Пола Грей, дори това да изискваше доста търпение.

Хванал дългия калъф, Марлър слезе от самолета на „Ер Интер“ на летище „Орли“ в Париж. Пак подмина чакащите таксита — шофьорите им лесно запомняха лица.

Използва анонимността на метрото, за да стигне до невзрачния си апартамент на „Рю дю Бак“. На влизане в къщата подаде няколко банкноти на портиера — достатъчни, за да платят наема му за още две седмици.

— Върви ли бизнесът ви? — попита портиерът, зарадван от парите.

— Криво-ляво…

Марлър внимателно прегледа стаята за следи от претърсване. Ако някой бе влизал в негово отсъствие, той веднага щеше да се премести в следващата квартира — бе наел друг апартамент на няколко преки от този. Не личеше някой да е влизал.

Свали маратонките си, седна на оправеното легло и извади от калъфа радиотелефона. Избра номера на вътрешното министерство и помоли да го свържат с Туийд, като каза и паролата. След известно време се обади и Лазал и съобщи, че човекът, когото търси, ще бъде цял ден извън страната.

— Благодаря, ще се обадя пак.

Туийд се бе подготвил за битка в Парк Кресънт. При пристигането си от Париж откри, че Хауърд го чака в собствения му кабинет. Моника го поздрави с мрачно изражение и се зарови в поредната папка документи.

— Купил си си нов костюм от Щатите? — каза Туийд с безизразно лице.

— Ти шегуваш ли се? Взех го от „Харъдс“. „Най-добрата конфекция, която можете да си купите с пари.“

С едро лице, розова кожа, гладко избръснат, висок метър и осемдесет и поохранен, директорът бе влязъл в едно от най-предвзетите си състояния. Стоеше прав до бюрото на Туийд. Посегна да приглади с ръка ревера на сивия си раиран костюм и за миг проблесна скъпоценният камък на копчето за ръкавели. Панталонът му беше с модерни маншети. Вдигна дясната си ръка на кръста и каза: