Колин Форбис - Огнен кръст

— Във временния си кабинет във вътрешното министерство закачих на стената снимка на Дьо Форж, дадена ми от Лазал. Точно срещу бюрото ми виси. Опитвам се да разбера врага си, да го изуча, да се поставя на негово място.

— Четох, че генерал Монтгомъри направил същото — закачил снимка на Ромел. Искал да влезе в кожата на противника си.

— Е, това, което аз върша, е далеч от тактиката на Монтгомъри. Може и да има някакви сходства, не знам. Но да се върнем на темата. Убеден съм, че Дьо Форж готви държавен преврат, за да стане президент на Франция. Той организира метежите, абсурдните, но много резултатни акции на хора, облечени като членове на ку-клукс-клан. Убеден съм, че чака едно-единствено нещо, за да нанесе удара си.

— Какво чака?

— Пари и най-вече модерно въоръжение от лорд Доулиш — краля на оръжейния бизнес. Казано иначе — чака акостирането на „Стоманеният лешояд“ в Аркашон. Бранд, помощникът на Доулиш, е вече там.

— А къде е корабът? Не може ли да бъде спрян?

— Първи отговор — отивам в Олдбърг и подплашвам Доулиш, после тръгвам за Дънуич, за да проследя „лешояда“. Отговорът на втория въпрос е: не, не можем да спрем кораба. Нямаме доказателства, че на борда се превозва оръжие.

— Искате да кажете, че Дьо Форж се готви да започне война?

— Не, война не. Ще се опита да използва страха от всемогъщата си армия, за да подчини Париж и сегашното правителство. Със сигурност ще пусне слух, че войниците му са въоръжени с нервнопаралитичен газ.

— А какво правите, за да го спрете?

— Две неща едновременно. Вадим го от равновесие със средствата на психологическата война — караме го да отлага удара си. Използваме доста необичайни методи. И второ — събираме улики срещу него, които да го дискредитират, преди да нападне.

— Значи е доста сериозно…

— Най-голямата заплаха за стабилността в Европа след падането на Берлинската стена. Военен диктатор в Париж — това е повече от сериозно. Сега трябва да тръгвам. Остава ми малко време, а трябва да отида в Олдбърг и в Дънуич. После да се върна, за да хвана самолета за Париж.

Когато се изправи, Моника се приближи до него с един брой на „Дейли мейл“. Постави го на бюрото и посочи заглавието и статията под него:

„МАНТО — ПЕЛЕРИНАТА — ПРОФЕСИОНАЛЕН УБИЕЦ“

Докато обличаше палтото си, Туийд прегледа бегло статията. Историята за Манто, бе преплувала Ламанша. На него се приписваха убийството на префекта на Париж, двойното убийство на президента и премиера на Франция чрез взривяването на влака, а също и убийството на някаква англичанка на име Джийн Буржойн.

Убиецът винаги оставял след себе си своя знак, пишеше в статията. Пелерината. Такава била намерена след смъртта на парижкия префект — в една кофа за боклук. Друга открили близо до взривения мост при покушението над премиера и президента.

Агенти на DST извадили пелерината и от навеса за лодки, където била удушена англичанката, близо до Аркашон.

— Манто е безпощаден — каза Моника.

— И много загадъчен. Хамилтън в колата ли ще чака?

— Да. Пазете се. Калмар може още да е около Олдбърг.

— Или пък Манто?

Туийд излезе от стаята.

Фред Хамилтън седеше зад волана на форда.

— Аз ще карам — каза Туийд.

Хамилтън премести дългото си тяло на съседната седалка. Двадесет и осем годишен, той остана с изпънат гръб, сякаш глътнал бастун, и започна да оглежда колите по натоварените лондонски улици в търсене на евентуални преследвачи. Марлър неведнъж го бе подигравал за това, че приема живота и работата си прекалено сериозно. Беше гладко избръснат, с къса кестенява коса и леко гърбав нос. Когато излязоха от Лондон и поеха през Есекс, Туийд хвърли поглед към шлифера му и попита:

— Взел си пистолет, нали?

— Да. Колт, калибър 45. Седем патрона в пълнителя. Имам и резервни.

— Едва ли ще ти потрябват.

— Мистър Хауърд настоя. И с ваше позволение, сър, точно когато най-малко очаквате да имате нужда от охрана, тя ви спасява живота.

— Можеш да не ми казваш сър. Просто Туийд.

Профучаха през Сафък с максималната позволена скорост.

Туийд подмина Олдбърг, после зави при Снейп Молтингс и малко преди последното отклонение към Айкин, където река Олд правеше красивата си извивка, едно волво, спряло на банкета, рязко потегли след тях с надут клаксон.

Хамилтън пъхна ръка под шлифера си. Туийд погледна в огледалото, поклати глава и изруга наум. Отби встрани и волвото спря след тях.

— Тези ги познавам. От Скотланд Ярд са — предупреди той Хамилтън.