Колин Форбис - Огнен кръст

Бяха, разбира се, главен инспектор Букенън и сержант Уордън. Туийд гледаше право напред, когато Букенън се изправи до прозореца.

— Какъв малък свят, нали Туийд? — каза Букенън и изгледа Хамилтън. Сякаш на челото на високия млад мъж беше написано „телохранител“. Букенън продължи: — Почивахме си, преди да идем да разпитаме лорд Дейн Доулиш.

— Аз имах същото намерение — сухо отвърна Туийд.

— Е, в такъв случай можем да посетим негова светлост заедно. Сега под какъв флаг плавате?

— Специален отдел.

— Може би ще успеем да притиснем Доулиш. Надявам се, нямате нищо против?

Денят беше сив и дъждовен. Застанал пред прозорците в своето имение, лорд Дейн Доулиш гледаше към пристана отвъд поляната, същата поляна, на която скоро, а му се струваше, че оттогава са изминали години, се бе състояло състезанието по стрелба. На пристана беше привързана яхтата му „Морска пяна“. Водата на реката беше спокойна, настръхнала под едрите капки дъжд, които шибаха прозорците на имението.

Доулиш се бе върнал от „Стоманеният лешояд“, закотвен край Дънуич, след като за малко не бе удушил Сантос шкипера. Все още бесен, Доулиш си спомни за разговора им на мостика:

„Кога ще можем да отплаваме? Искам точното време!“

„Товаренето още не е приключило…“

„За Бога, човече, колко време ви трябва?“

„Сеньор, товарът е много опасен. А количеството също е голямо — най-голямото досега. Сигурно не искате някой неприятен инцидент, който би могъл да повреди кораба.“

„Искам резултати! Условията ви за работа са прекрасни. Морето е спокойно. Прогнозите за времето над Бискайския залив също са добри. Колко още ще продължи товаренето?“

„Първата ми задача е да опазя кораба ви, сеньор…“

„Моята също — Доулиш бе размахал, пръста си под носа на Сантос. — Но сериозно изоставаме с разписанието. Разпореди се да работят повече хора, глупак такъв!“

„Всички водолази са долу…“

„И кога ще можем да отплаваме? Казвай!“

„Утре вечер. Ще видите…“

„Това е крайният срок. Ако не сте готови — ще те убия, обещавам ти…“

Доулиш свърши още две неща, преди да тръгне за имението си. Влезе в кабината и написа закодирано съобщение. Подбра внимателно думите си:

„Товарът ще бъде доставен на уреченото място след седемдесет и два часа. Следващият сигнал от мен ще бъде последен. Тогава ще съобщя точния час. Птицата.“

Сам го занесе на радиста. После се отправи към палубата зад мостика. Специалният му самолет, който можеше да каца на земя и вода, стоеше на малка издигната платформа. Доулиш се приближи до пилота и каза:

— Искам да те видя как ще излетиш и как ще кацнеш на кораба.

Самолетът представляваше умален и леко изменен вариант на вертикално излитащите „Хариър“. След заповедта на Доулиш двигателите му изреваха, той се отдели от площадката и се заиздига право нагоре. Пилотът го задържа над катамарана, а после се спусна и кацна точно на предишното място. Най-после доволен, Доулиш се отправи към Гренвил Грейндж. Но тук вече го чакаше неприятна изненада — съобщение от главен инспектор Букенън от отдел „Убийства“ на Скотланд Ярд, че ще го посети преди обед.

— Какво ли пък иска този идиот? — запита се на глас той, застанал до прозореца с поглед върху яхтата.

Доулиш бе решил, че са приключили с разследването на смъртта на Карин Роузуотър. Някой нервно почука по вратата. Той грубо извика на натрапника да влезе. Появи се прислужник в бяло сако:

— Имате посетители. Някои си главен инспектор Букенън и сержант Уордън. Имали сте уговорка.

Доулиш му каза да остане на мястото си. Отвори шкафчето с напитките и си наля огромна доза уиски. Изпи го чисто на две големи глътки, облиза плътните си устни и затвори барчето.

— Сега можеш да кажеш на копелетата да влязат.

Първото нещо, което Букенън забеляза, беше костюмът за езда на Доулиш. Лордът изглеждаше малко странно в него — все пак беше краят на ноември. Носеше и твърда шапка. Бе застанал с гръб към камината, в която приятно пропукваха горящите съчки. В ръката си държеше камшик. Вдигна го за поздрав към посетителите си и посочи дивана:

— Седнете там, ако обичате.

Букенън се усмихна на себе си, докато се настаняваше. Уордън неудобно седна до него. Светлината от прозореца падаше точно в лицата им. Това беше стар трик — да останеш в сянката, а светлината да блъска посетителите ти в очите.

Доулиш се намръщи, когато влезе друг човек. Новодошлият се спря и внимателно огледа стаята. Сякаш търсеше всичко друго, само не и собственика й.