Колин Форбис - Огнен кръст

Колата бавно се движеше. Улиците на Аркашон бяха почти празни — заради късния час, заради студа, заради ноември, който скоро щеше да отстъпи пред декември. Свърнаха покрай един ъгъл и Пола изведнъж се обади:

— Намали, Пийт.

Малко пред тях по тротоара от същата страна на улицата се движеше мъж. Въпреки тежкото палто и астраганената шапка Пола позна стойката му и начина, по който вървеше — като човек, измерващ разстояние в крачки.

— Отново лейтенант Бертие.

— Сигурна ли си? — попита Бътлър.

— Абсолютно. Нали го познавам, прекарах известно време с него в Олдбърг, когато се представяше за Джеймс Сандърс.

— Засили леко, Пийт — посъветва го Бътлър. — Ще се усъмни, ако ни види да се влачим така.

В момента, в който се изравниха с Бертие, Пола бързо погледна през прозореца. Да, това беше офицерът на Дьо Форж. Малко преди да стигнат хотела, Бътлър каза:

— Странно, не мислите ли? Бертие обикаля града. Пак в Аркашон срещнахме и любезния мистър Бранд. Май в този край се готви нещо…

— Стига! — прекъсна го Пола. — Достатъчно се тревожа за Джийн. Може да е звъняла, докато ме е нямало.

— Скоро ще разберем това.

Ивет Мурлон, агентката на Дьо Форж, бе проследила Джийн Буржойн, без жертвата й да забележи опашката. Очуканото пежо на Ивет по нищо не се различаваше от хилядите подобни френски автомобили.

Джийн пристигна в „Атлантик“ по тъмно и веднага се отправи към рецепцията. Внимателно формулира въпроса си:

— Приятелката ми Пола Грей каза, че е отседнала в хотел в Аркашон. Надявам се, че това е мястото…

Тя сложи ръката си на гишето, стиснала две банкноти. Администраторът небрежно пое парите и отвърна:

— Точно това е мястото. Приятелката ви е отседнала тук.

— Прекрасно! Ще ми кажете ли номера на стаята й?

— Да, но няма да ви свърши работа. Тя излезе.

— Знаете ли кога ще се прибере?

— Нямам представа. Не ми казва къде ходи. — Администраторът се поколеба, после се наведе към Джийн: — Мисля, че излезе за вечеря. С нея беше и един мъж.

— Благодаря ви. Мога да я почакам, нали? — тя огледа полутъмното фоайе. — Ще седна на онова кресло.

— Разбира се…

Кожената тапицерия на креслото беше срязана на едно място и от процепа стърчеше дунапрен. „Е, не е като в «Риц»“ — помисли си Джийн, докато сядаше. Дълго време остана в креслото. Пола не се появяваше. Започна да се тревожи — Дьо Форж вероятно се бе върнал във вилата, а в такъв случай хората му вече бяха по петите й. Джийн се почувства невероятно уязвима.

Отвори чантата си, извади протъркана карта на местността и я проучи. Бедата беше там, че щеше да се наложи да я остави на дежурния администратор, а той изглеждаше любопитен — със сигурност щеше да намери начин да отвори запечатания плик. Изведнъж се сети за разрешението на проблема и маркира с кръстчета три обекта на картата. После номерира кръстчетата. Едно. Две. Три. Написа на отделен лист бележка и я пусна заедно с картата в голям плик. Запечата го и го надписа за Пола Грей. Отиде до рецепцията и го подаде на администратора, като добави още две банкноти.

— Ще трябва да тръгвам. Моля ви, предайте това на мис Грей, когато се върне. А дали ще имате стая за мен по това време на годината?

— Името ви?

— Лайза Мейсън. Не, не го пишете сега, много бързам. Ще попълня книгата като се върна…

Ивет Мурлон видя Буржойн да влиза в „Атлантик“. Изчака няколко минути, а после, убедена, че англичанката ще остане за през нощта, подкара отново колата си. Малко по-нататък по улицата паркира в сянката на висока стена. Изтегли антената и настрои радиопредавателя. Съобщи кодовото си име, когато се свърза, и докладва:

— Обектът се намира в хотел „Атлантик“ в Аркашон. Изглежда, че ще пренощува тук. Някакви заповеди?

— Да, Ивет. Наблюдавай хотела. Докладвай незабавно за всяко движение на обекта. Ако се налага, проследи го. Повтарям — докладвай незабавно…

— Разбрано…

Ивет захвърли микрофона, вбесена от тона на жената. Кучка! Защо ли точно тази надута крава приемаше съобщенията, когато Леми отсъстваше? Й къде ходеше Леми, когато знаеше, че ще се обади? Обикновено отсъствието на майора предвещаваше нечия смърт…

Лейтенант Бертие вървеше по една от пресечките на крайбрежния булевард, когато джобният му телефон изпиука. Скри се под арката на някакъв жилищен вход, извади апарата, каза името си и се заслуша. Заповедите, които получи, бяха подобни на дадените на Ивет. Наредиха му да се обажда през петнадесет минути.