Колин Форбис - Огнен кръст

Нийлд беше останал при колата. Чу шума от приближаването на друг автомобил. Излезе навън и приклекна ниско, когато мощни фарове осветиха пътя. Стисна силно валтера.

Фенерчето на Пола освети следите от стъпки по влажната земя. Бяха големи, прекалено големи, за да са от Джийн. Спря на върха на стълбите и бавно обходи подножието им с лъча. Изведнъж замръзна. Зад нея Бътлър прошепна:

— Какво има?

— О, господи! Не! Не същото!…

Изтича надолу по стълбите, прекоси няколко метра блатиста почва и навлезе в плитката вода на потока. Спря по средата, а желязната й воля не позволи на фенерчето да потрепне в ръката. Едно тяло лежеше по гръб в малка стара лодка. Буйна руса коса бе разпиляна по кърмата. А под нея — неподвижна, мръсна вода. Олдбърг… Всичко се повтаряше. Пола стисна зъби. Бътлър мина пред нея, наведе се над трупа и го освети с прожектора си.

— Стой там, Пола.

Тялото й почти изскочи от кожата си, когато една ръка хвана нейната. Чу гласа на Нюмън. Обърна се да го види — той беше последният човек, когото очакваше да срещне през тази кошмарна нощ.

— Боб! Слава богу! Мъртва е, нали?

Още докато го произнасяше, разбра, че въпросът й е излишен. Грозните синини и белези по шията на Джийн се виждаха ясно под светлината на прожекторите. Тръгна към Бътлър, но Нюмън я спря.

— Стой тук.

— Трябваше да ми предаде много важни записки…

— Казах ти да си стоиш на мястото. Пийт, пази от другата страна.

Нюмън се приближи до Бътлър и се наведе до него. Гледката беше грозна. Очите на Буржойн бяха изхвръкнали от орбитите. Шията й беше жестоко смазана. Превърната в каша. Но русата й коса все още бе красива.

Най-долното копче на палтото й се беше скъсало.

Нюмън внимателно разкопча останалите. Полата й също се бе вдигнала нагоре при борбата за живот. Нещо бе прикрепено високо на бедрото й. Нюмън вдигна още малко полата и видя над ръба на чорапа малък найлонов плик, залепен с лепенка към кожата. При убийство само полицията имаше право да докосва жертвата, помисли си Нюмън. Дръпна лепенката, освободи пликчето и оправи полата.

— Мисля, че убиецът ни е чул, че идваме — каза Нюмън, когато се приближи до Пола. Гласът му беше спокоен и делови. — Затова не е успял да я претърси. Може би не е умряла напразно.

Прегърна Пола и я поведе обратно на площадката. Тя се сети, че още държи броунинга, и го пъхна в чантата си. Вървеше като зомби. Нюмън не я пусна, докато не слязоха от другата страна и не стигнаха до колата. По-нататък беше паркирано реното му.

— Нищо ми няма — увери го Пола.

— Има ти много, по дяволите!

— О, Боб, беше също както Карин в Олдбърг. И двете ги намерихме удушени. Захвърлени в стари лодки като някакви ненужни детски кукли. Кошмарът се повтаря, Боб. Ако някога открием кой върши всичко това, аз лично ще го убия. Ще изпразня целия пълнител в главата му…

Най-после се предаде. Избухна в сълзи и скри лицето си в гърдите на Нюмън. Той я прегърна и я притисна до себе си, галейки я по косата и по гърба. Тялото й постепенно се отпусна. Нийлд и Бътлър търпеливо изчакваха встрани, хванали пистолетите си. Внимателно оглеждаха местността. Пола извади кърпичка, избърса очите си и погледна Нюмън.

— Не ме интересува в какви отношения е била с Дьо Форж. Тя беше прекрасна жена. Харесвах я много. Била е и храбра, предполагам. Не е лесно да шпионираш онзи негодник…

— Сигурно си права — Нюмън вдигна плика. — Когато стигнем достатъчно далеч оттук, ще видим какво ти е донесла. Но сега е опасно. Хората на Дьо Форж може да са наблизо. А и не искам местните власти да разберат за нас.

— Предполагам, че по закон…

— По дяволите закона! Сега Дьо Форж е законът тук. Това е работа за Лазал. Ще му се обадя от хотела. Но само след като се изметем от този район.

Пола се беше съвзела и оправяше палтото си. Поклати глава.

— Няма да напусна района на Аркашон, докато Туийд не ми нареди. Джийн е мъртва, но аз съм жива.

— Бих искал по-дълго да останеш такава — каза Нюмън и я поведе към реното.

— Откъде, за Бога, се появи при навеса? — попита Пола на път за Аркашон. Бътлър и Нийлд се движеха в колата зад тях.

Нюмън й разказа:

— Когато с Моше пристигнахме от Ланд, спахме в „Атлантик“ цяло денонощие. После те потърсих, но те нямаше. Реших да посетя Изабел. Това и направих. Когато се връщах в хотела, видях те да влизаш в колата и да я подкарваш като обезумяла. Реших да тръгна след теб и да разбера какво става.

— Е, видя. Не трябваше да оставяме Джийн така. Изглежда ужасно…