Колин Форбис - Огнен кръст

Хвърли цигарата си през перилата. Тя просъска във водата и угасна. Не искаше да рискува да я загаси с крак върху древните дъски на пода. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе пожар. Слаб шум отново достигнало ушите й. Автомобилен двигател. Всъщност два. Колите вероятно се движеха по шосето. Но защо шумът престана? Две коли ли беше чула? Не бе сигурна — нощем звуците изминаваха дълъг път. Потрепери. Беше ужасно студено. Но Джийн знаеше, че трепери от страх, а не от студа.

Натрупаното напрежение през месеците, прекарани във вила „Форбан“, най-после взимаше своето. Напрежението да угажда на Дьо Форж, да го подпитва за всичко, без да издава интереса си, да изпраща докладите си в Париж. Във вилата адреналинът я държеше хладнокръвна и прецизна. Сега усещаше обратния ефект. Господи, как искаше да се върне в Олдбърг, в „Адмиралтейството“, да се върне при спокойствието и тишината в дома на чичо си, при дългите разговори с него — разговори, в които не трябваше да запомня всяка изречена дума.

Отново изскърца дъска. Тя се скова. Този път звукът беше по-различен, по-силен, сякаш излязъл изпод ботуша на тежък човек. Без да се отделя от стената, Джийн се плъзна към стълбите, слизащи до потока. Поклащането на водата й заприлича на движенията на акула. „Глупости! Я се вземи в ръце, момиче!“ Тогава видя сянката — огромна, приближаваща се от другата страна на площадката. Силуетът на едра фигура. Не виждаше лицето й.

Този път беше наистина. Дъските злокобно скърцаха, докато фигурата крачеше към нея. Обезумяла от ужас, Джийн хукна в обратна посока. Стигна стълбите, водещи към потока, и се спусна по тях. Зад себе си чу плясването на обувки в прогизналата почва, когато фигурата скочи от площадката. Тя се извърна, изведнъж сетила се за маузера, пъхнат в джоба на палтото. Хвана дръжката му, извади го навън. Ужасът сковаваше движенията й.

Виждаше добре в тъмното. Сега разбра защо лицето на фигурата беше останало скрито. Мъжът имаше маска на главата. Една голяма длан сграбчи китката й, изви я и Джийн пусна пистолета, за да не я счупи. Две ръце в ръкавици се стегнаха около гърлото й, а палците уверено притиснаха гръкляна. Запрепъва се назад към малката лодка в плитките води на потока, но нападателят я последва, без нито за миг да отслабва безмилостната хватка около гърлото й. Последното, което Джийн Буржойн видя от този свят, беше черната му маска и две студени очи, които я гледаха през процепите. После погледът й се замъгли и угасна завинаги.

Убиецът се изправи задъхан. Клекна, за да претърси тялото, но чу звук от приближаващи се коли. Остави трупа и се затича, приведен през блатото, а гумените му ботуши затъваха в тинята. Когато стигна паркираната кола, бе вече далеч от навеса за лодки, над който се бе спуснала зловеща тишина.

Ивет Мурлон бе проследила Джийн Буржойн на излизане от „Атлантик“. Когато видя жертвата си да се отправя към навеса за лодки, тя изтегли антената и докладва. После зачака в колата, паркирана далеч от навеса. Предполагаше какво ще стане там!

Ивет обожаваше Дьо Форж. Това, което можеше да се случи на добре облечената жена в навеса, съвсем не я засягаше. Ивет обичаше само едно нещо повече от Дьо Форж — парите.

— Ето го навеса. Дано сме пристигнали навреме.

Пола караше като обезумяла, докато говореше. Караше на дълги светлини. По шосето в този час нямаше други коли. Бътлър седеше безмълвен до нея.

— Противно място — обади се отзад Нийлд.

Пола намали, за да завие вляво по черния път. Фаровете не пропуснаха разклона. Колата пое по грубата настилка. Пола примигна с фаровете, за да даде знак на Джийн, че идват, че помощта е близо, че вече няма да е сама.

Рязко настъпи спирачката в основата на навеса. Пресегна се към дръжката на вратата. Бътлър спря с ръката си нейната.

— По-добре да изляза пръв…

— Махни си проклетата ръка! Бързам!

Блъсна вратата, изскочи навън, отвори чантата си и в движение измъкна броунинга. С другата ръка извади фенерче от джоба си и тръгна нагоре по стълбите. Бътлър я последва, стиснал валтера.

Пола намали крачка, когато се изкачи на площадката и я освети с фенерчето. Отвори вратата към закритото помещение и видя малка яхта, чийто корпус се разпадаше от старост. Дали Джийн беше разбрала кой идва?

— Аз съм — Пола. Джийн, дойдохме. Къде си?

Не чу отговор и продължи по площадката, като осветяваше прогнилите дъски пред себе си. Не искаше да падне в смъртоносната прегръдка на тинята. Стигна до стълбите, водещи към потока.