Колин Форбис - Огнен кръст

— Разбирам — Туийд погледна през прозореца. — Рене, можеш ли да ми дадеш адреса на апартамента в Паси?

Лазал взе лист от бюрото, написа с ясния си почерк улицата и номера, сгъна листа и го подаде на Туийд.

— Какво си намислил?

— Време е да изляза на бойното поле и сам да огледам обстановката. Тук напрежението става непоносимо. Вече страдам от клаустрофобия.

— Има още нещо интересно за теб. Отнася се за чужденеца, член на „Черният кръг“, когото наричат Птицата. Напоследък все по-често присъства на тайните заседания.

— Откъде, за Бога, получаваш тази информация?

— Тайна. Имам си информатори.

— Няколко?

— Правилно си ме разбрал. И един съвет — ако ще ходиш в Паси, пази се…

Когато остана сам, Туийд написа на един лист: Птицата. Добави и думата на френски. После нарисува лешояд. Всичко съвпадаше. Но кои ли бяха информаторите на Лазал?

Ивет Мурлон, агентката на Леми, бе получила нарежданията от шефа си. Седеше в очуканото пежо, с което беше пристигнала от щаба на Трети корпус, и наблюдаваше вила „Форбан“. Намираше се сред полето и добре виждаше металните врати на оградата на вилата, но сама оставаше скрита от храстите пред колата.

Ивет беше безлична на вид жена с бледа кожа и грозни крака. Като добавка имаше и неприятна, зла уста. Беше предана като куче на генерал Дьо Форж. От своя страна генералът бе достатъчно предвидлив, за да й подарява от време на време по нещо дребно — жест, който друг мъж никога не проявяваше към нея. Дьо Форж я държеше на разстояние от себе си, но имаше пълно доверие във верността й.

Пежото криеше някои технически подобрения, за които бе невъзможно да се съди по външния му вид — мощен двигател и радиостанция, по която Ивет можеше да се свързва с Трети корпус от всякакво разстояние. Но най-голямото предимство на Ивет беше фактът, че в нея никой никога не се заглеждаше. Сега бе облечена в омачкан шлифер и носеше чифт стари протъркани ръкавици.

Жената се наведе напред, когато железните врати се отвориха. Дори от това разстояние успя да познае шофьора, седнал зад волана на ровъра. Нямаше начин да не забележи буйните руси коси на Джийн Буржойн. Колата се отправи на север. Ивет изчака малко, запали двигателя, излезе на пътя и тръгна след ровъра.

Привидната промяна в настроението на Дьо Форж не бе успяла да заблуди Джийн Буржойн, когато генералът си тръгна от вилата. Въпреки наглед приятелското му отношение тя бе разбрала, че вече й няма доверие.

Джийн отдавна беше очаквала този момент. Бързо приготви багажа си. Сложи записките си върху операция „Маренго“ — направени след прочитането на документите в куфарчето на Дьо Форж — в една найлонова торбичка, която прикрепи с лепенка към бедрото си.

Взе със себе си само необходимия минимум от дрехи. Остави без съжаление във вилата съвсем новата си пелерина и коприненото бельо, подарено й от Дьо Форж — не искаше да носи върху тялото си нищо, което да й напомня за връзката им. Но пистолета „Маузер“ предвидливо пъхна в чантичката си.

В късния следобед шосето към Аркашон беше пусто. Джийн мислеше след пристигането си в града да отиде в хотел „Атлантик“, да вземе стая и да се свърже с Пола. А ако не успееше, щеше да се обади в Париж.

Мъжът, известен като Калмар, седеше в хотелската стая и изучаваше снимката на Джийн Буржойн. Беше сигурен, че скоро ще му се удаде възможност да удуши и нея. Нямаше снимка на Пола Грей, но не се и нуждаеше от такава. Вече бе виждал жената. Рядко му възлагаха ликвидирането на два обекта едновременно. Искаше му се да приключи бързо с изпълнението на поръчката.

По телефона Леми му беше дал кратки и точни инструкции. Но не му бе съобщил местонахождението на обектите. Това учуди Калмар. Учудваше го и самият майор Жул Леми. Заплатата му на началник на разузнаването едва ли беше много висока. А явно единствено той — с изключение на Дьо Форж, разбира се, — знаеше кои са хората за ликвидиране. Това може би обясняваше и някои други странни неща.

Калмар прибра снимката в плика и го пъхна в джоба си. Изглежда, лесно щеше да спечели тези пари. А това, че обектите бяха два, съвсем не го тревожеше.

Нюмън спа в продължение на двадесет и четири часа в стаята си в хотел „Атлантик“ в Аркашон. Бяха тръгнали с Моше от Ланд и до пристигането в града не бяха спирали никъде. Нюмън слезе от колата късно следобед напълно изтощен.

Моше също едва гледаше от умора. Всичките му жизнени сили бяха се изчерпали. Нюмън бе взел душ и имаше намерение да се обади веднага след това на Туийд, но заспа в момента, в който докосна леглото.