Колин Форбис - Огнен кръст

Сънят му бе неспокоен, разпъван от кошмари. Отряд за екзекуции на фона на дюните и гората в Ланд. Санитари вдигат на носилка жертвата и я отнасят сред дърветата. Там хвърлят тялото в ямата, а лицето на мъртвеца прилича на Нюмън. Една старица наблюдава всичко това, ухилена в гримаса на сатанинско задоволство. Мъж с качулка се навежда над Нюмън. Сваля я от главата си и отдолу се показва усмихнатото лице на майор Леми…

Най-после се събуди, но усещаше главата си като пълна с памук. Насили се да стане от леглото и погледна часовника. Навън вече се смрачаваше. Съблече се до кръста и се напръска с ледена вода. Избърса се и се разкърши. Усети как мозъкът му постепенно се съвзема.

Трепереше от студ. Отоплението в хотела беше слабо. Облече чифт чисти дрехи — първите, които извади наслуки от куфара. Седна на леглото и набера тайния телефонен номер на Министерството на вътрешните работи. Наложи му се да бъде много настоятелен, за да го свържат с някой от големите началници. Попадна на Лазал.

— Трябва спешно да разговарям с Туийд.

— В момента не е в сградата, мистър Нюмън. Мога ли да помогна с нещо?

— Само Туийд може. Благодаря ви. Ще се обадя пак.

Само на Туийд можеше да съобщи новата информация.

Нюмън излезе в коридора, отиде до стаята на Моше и почука на вратата. Наложи се да почука още няколко пъти, преди тя да се отвори и бледото, небръснато лице на евреина да се покаже зад спуснатата верига.

— О, ти ли си. Извинявай, бях заспал.

Нюмън влезе и Моше отново постави веригата. Прокара пръсти през рошавата си коса.

— Имам чувството, че върху мен се е срутила Айфеловата кула. Сега какво ще правим? Аз продължавам да мисля, че ще е най-добре да ме оставиш тук. Тръгни на север. Вземи и колата. Няма смисъл да рискуваш живота си. Вече го направи…

— Няма да се отделя от теб, докато не те видя в безопасност в Париж. Между другото, известно време няма да съм в хотела. Пари имаш ли? Добре. Дай на персонала солиден бакшиш и им кажи да ти изпратят прилична храна в стаята. Не излизай, докато не ме чуеш да почукам на вратата ей така…

Нюмън потропа с пръсти по масата в определен ритъм. После се върна в стаята си, бързо се обръсна, среса се и облече топло палто. Навън беше много студено.

Първо провери дали Пола е в хотела. Намери името й в книгата за посетители, но тя беше излязла. Реши да използва времето, за да посети Изабел. Може би бе забелязала някого в Аркашон. Някой, за когото трябваше да знае.

— Съжалявам, че толкова закъснях, Виктор. Вече не се надявах да ме дочакаш.

Роузуотър с усмивка посрещна Пола, когато тя нахълта в ресторанта, наречен по-рано от нея „кафе“. Бе облечен в черно кожено яке и плътни моряшки панталони с изрядни ръбове. Прегърна Пола и я попита какво ще пие.

— Вермут.

— А гладна ли си?

— Като вълк! Не съм яла цяла вечност.

— Ето менюто, избери си нещо.

— Не ми трябва. Искам един огромен омлет с гъби и много пържени картофи. Тази вечер не ми пука за фигурата ми.

— Е, аз с удоволствие ще я наблюдавам, докато ти не й обръщаш внимание — пошегува се той и повика келнера.

Ресторантът беше полупразен. Бътлър влезе, но се направи, че не вижда Пола. Избра си малка маса до прозореца. Пола му беше казала, че ще се оправи и без охраната си, че след срещата си с Роузуотър ще се върне веднага в „Атлантик“.

— Ти ще влезеш сама — беше й отвърнал Бътлър. — Малко след теб ще се появя и аз, но ще съм по-кротък и незабележим от тапетите, обещавам ти. Изричната заповед на Туийд е да не се отделяме от теб.

През прозореца Бътлър виждаше паркираното рено и седналия зад волана Нийлд. Партньорът му наблюдаваше пространството около ресторанта.

Едно червено порше, спряно на двадесетина метра по-надолу от другата страна на улицата, привлече погледа на Нийлд. Беше паркирано в сянката встрани от най-близката улична лампа и не можеше да се види дали в него има човек. Нийлд извади валтера от кобура и го постави в скута си. Поршето го тревожеше.

Вътре в ресторанта Пола отпиваше от вермута и наблюдаваше Роузуотър. Дори сега, в края на деня, той изглеждаше удивително свеж с красивото си лице, изсечената челюст и чаровна усмивка. Пола обичаше мъжете, които умееха да се усмихват.

— Разкажи ми какво прави през деня — предложи Роузуотър.

— Нищо особено, бях на гости.

— На мъж или жена?

— Много си любопитен…

— Не, просто съм ревнив…

Една елегантна французойка влезе в ресторанта и Роузуотър я погледна. Келнерът пое палтото й. Жената сякаш играеше пред публика. Грациозно освободи ръцете си от ръкавите, вдигна ги и приглади дългите си буйни коси. Движението подчерта прекрасната й фигура. Бе облечена в черно и стегнатите й гърди красиво надигаха плътно прилепналата рокля. Жената гледаше право в Роузуотър. Бавно му се усмихна.