Винс Флин - Орион

Денят беше слънчев. За нещастие на Розентал туристите още си бяха в леглата. Наближаваше единайсет сутринта, улиците не бяха многолюдни. Той загрижено се намръщи, докато гледаше през стъклото на движещото се такси. Предишният опит на Розентал като кидон беше оставил неизличима следа върху него. Заповядвано му беше да прониква в най-дълбоките вражески кръгове. Нямаше по-опасна задача за един агент на МОСАД от тази — да влезе в палестинските лагери. Бяха го карали да се внедрява зад противниковата линия и да идентифицира водачите на различните терористични групи. Трябваше да се слива с хората, които мразеше.

Онези ранни години бяха оставили у него дълбоки белези. Психолозите в МОСАД обаче не знаеха нищо за тях. Това бяха личните демони на Розентал. Безумната смелост и кураж от онези дни бяха отстъпили място на съвсем други чувства. Мразеше да действа сам. Не беше вече вълк-единак. Занапред нямаше да ловува сам. Никога нямаше да се върне в лагерите, да се върне към безсънните нощи, да се страхува, че може да издаде нещо в съня си. Не, всичко това вече беше назад, в миналото. Сега вече правеше всичко възможно, за да наклони везните на успеха на своя страна.

Острото му око не хареса миланските улици. Нямаше достатъчно прикрития. През последните двайсет и четири часа Розентал подробно беше прегледал досието, което му бе дал Фридман. Очевидно то беше силно орязано и съкратено. Голяма част от информацията липсваше. Имаше бели полета в биографията, някои операции бяха пропуснати. Розентал не таеше съмнения, че старецът лично е премахнал тези сведения. Отчасти поради споменаване на други хора и поради секретност. Но Розентал познаваше стария директор твърде добре, за да се заблуждава, че причината е само тази. Фридман беше извадил информацията, която можеше да разколебае Розентал дали да убие жертвата. Розентал не беше новак. Макар че все още не беше навършил трийсет, той се занимаваше с тази работа почти десет години. Въпреки силно цензурираното досие Розентал знаеше, че Донатела Ран е направила много за Израел, но неговият занаят имаше и мръсна страна. Днес си високо ценен агент, утре се превръщаш в нежелан свидетел.

Когато наближиха галерията, Розентал помоли шофьора да спре. Плати и освободи таксито. Набързо се огледа, сетне вътре.

Галерията „Виктор Емануил Втори“ има форма на кръст. Секцията север-юг свързва Пиаца дел Дуомо с Пиаца дела Скала. Пространството между сградите е покрито с ковани решетки и стъкло. Пешеходна зона е. Подът е от цветна мозайка. Отстрани се редят бляскави магазини.

Розентал се отби в една книжарница и си купи „Таймс“. После се помота пред магазина, за да провери дали не го следят, след което продължи към северния край на сградата, от другата страна на Пиаца дела Скала. Когато стигна до края на площада, той се подпря на една улична лампа и се престори, че чете вестника. След няколко минути един тъмночервен фиат седан спря на завоя и Розентал се качи в него.

Беше човекът от летището.

— Чист си, нямаш опашка — каза, щом потеглиха.

— Добре. А жената?

— В офиса си е. Янта я проследи до работното й място тази сутрин. Влезе в офиса си девет и оттогава не е излизала оттам.

— Ами апартаментът й?

— Решихме да те изчакаме, преди да минем към този ход.

Розентал кимна.

Мъжът, който караше колата, беше Йордан Сунберг. Макар че изглеждаше поне с десет години по-възрастен от Розентал, всъщност беше с две години по-млад. Сунберг имаше гъста черна брада и разрошена къдрава коса. Двамата бяха работили заедно много пъти. Бяха сред най-добрите катси 2 2 Катса — действащ оперативен служител в МОСАД. — Б.‍пр.‍ на Фридман.

— Взе ли нещата, които ти поръчах?

— Да. Всичко е готово, в квартирата е.

Розентал погледна часовника си.

— Ще започнем тази вечер.

Анна се въртеше в средата на стаята, с разперени ръце и глава, вдигната към прочутия ръчно изписан таван на монашеската килия от петнайсети век. Не можеше да повярва, че това не е музей, а тяхната хотелска стая. Рап беше доволен от реакцията й. Напомняше му на малко момиченце. Налегна го тъга, че е пропуснал толкова много от нейния живот. Емоциите му бяха ирационални, знаеше. Нямаше как да са се познавали в детството си. Тя беше израснала в Чикаго, а той — във Вирджиния. Освен това, ако се бяха запознали още тогава, сега със сигурност нямаше да са заедно.

Анна излезе на малкото балконче с изглед към вътрешния двор. Мич я последва. Обхвана я през кръста. Останаха така, загледани към идеално поддържания двор. Анна протегна ръка и докосна лицето на Мич. Изви глава и го целуна дълго. Когато устните им се разделиха, Анна каза: