Винс Флин - Орион

— Боже мой! Това е най-красивата църква, която съм виждала! — възкликна.

— И една от най-големите — гордо отбеляза шофьорът.

— Трябва да я видя! Можем ли да я разгледаме сега? — обърна се тя към Мич.

Рап се засмя.

— Само на четири пресечки от хотела ни е. Като подремнем, тя ще е първото ни място за посещение.

— Да подремнем? — изви вежди Анна. — Нямам намерение да губя нито минутка!

Рап се усмихна и поклати глава. Приятно му беше да я види в това й състояние. Може би бе за добро. Ако обикаляха цял ден, тя щеше да капне от умора вечерта и той щеше да се измъкне незабелязано и да се срещне с Донатела. След което, ако всичко вървеше по мед и масло, щеше да получи информацията, която му трябваше, и да приключи. Изведнъж си даде сметка, че се заблуждава. Суровата действителност беше, че най-вероятно, ако Донатела му съобщеше името, нещата само щяха да загрубеят. Донатела беше само една брънка във веригата, която можеше да се окаже доста дълга. За първи път в съзнателния си живот трябваше да реши дали да остави недовършената работа на други и напълно да се оттегли. Анна го целуна по бузата. Мич прогони депресиращата мисъл от главата си и си наложи да се усмихне. Може би всичко щеше да бъде много по-просто. Може би Донатела щеше да отговори на всичките му въпроси и да му обясни защо му е бил заложен капан в Германия. Може би… Мич се обърна настрани, усмивката изчезна от лицето му. Тези неща никога не ставаха лесно и просто. И това беше една от многото причини да иска да се махне от занаята.

Самолетът на авиокомпанията „Алиталия“ спря до сградата на летище Линате. Това беше само един от над десетината полета на италианската авиокомпания, които щяха да пристигнат от Рим до края на деня. От двете големи летища, които обслужваха Милано, Линате приема предимно самолетите от вътрешните линии. То е разположено само на около пет километра от центъра на града, докато Малпенса 2000 беше на цели петдесет. Самолетът беше излетял от Рим минута след девет сутринта, полетът продължи по-малко от час и половина. Когато вратата се отвори, отвътре заизлизаха забързани хора в официални костюми. Един незабележим мъж в средата на групата огледа лицата на посрещаните. Опитваше се да не изглежда прекалено мнителен и любопитен. Беше облечен в маслиненозелени панталони, тънка синя риза и синьо спортно сако. Черни слънчеви очила скриваха проницателните му очи.

Още при първия бегъл оглед на тълпата той забеляза човека, с когото трябваше да се срещне, но вместо да се насочи право към него, мъжът продължи заедно с другите към основния терминал. Това беше вторият полет на Марк Розентал за деня. Първият започна от Тел Авив доста преди изгрев-слънце. След срещата си с генералния директор на МОСАД той изобщо не си губи времето и веднага придвижи необходимите сили към мястото на действие. Броени часове след разговора с Фридман двама от неговите хора вече бяха на път за Милано. Всеки пътуваше с различен полет и всеки влезе в Италия през различна държава. Първо трябваше да се осигурят оръжия и средства за транспорт, а после трябваше да се установи наблюдение на обекта. Фридман му беше дал разрешение да използва една от сигурните квартири в Милано, въпреки че официално МОСАД нямаше нищо общо с операцията. Розентал беше казал на Фридман, че алтернативата е да се настанят в хотел — по-неподходящ вариант, тъй като италианските власти със сигурност щяха да разследват изчезването на Донатела и щяха да предположат, че може да е убита. Перфектната операция изискваше да я изведат навън без свидетели, но нямаше гаранция, че ще успеят. Винаги можеше да се намери някой съсед, неин колега или случаен минувач, забелязал неколцина странни мъже. Рано или късно описанието на тези мъже щеше да бъде сверено със записите от охранителните камери на близките хотели. Следващата стъпка на полицията и службите за сигурност щеше да бъде проверка на записите от камерите на летищата. И така нататък, и така нататък.

Розентал стигна до основния терминал и продължи към лентата за багажа, без да се оглежда. После излезе отвън и заедно с другите пътници застана на опашката за таксита. Огледа хората пред него, подпита тук и там кой ще пътува сам и кой би могъл да се комбинира с него, след което преброи чакащите и такситата. Отбеляза си мислено колата, която най-вероятно щеше да му се падне. Когато дойде и неговият ред, той за последно се огледа и се качи в бялото такси. Каза на шофьора на италиански да го закара до „Грандхотел“. Нямаше да отседне там, но това не беше работа на шофьора.