Винс Флин - Орион

— Обичам те.

Райли го целуна по устните. Когато самолетът се отлепи от земята, Рап се замисли за човека, с когото щеше да се срещне в Милано. Донатела Ран беше много повече от някой, с когото беше работил в миналото. Тя беше споделяла леглото си с него. Поради причини, които нямаха нищо общо с националната сигурност, той реши да запази това в тайна от Анна. Ставаше дума за нещо, случило се много отдавна. То нямаше никакво отношение към сегашните събития. Рап оправда решението си, като си припомни, че никога не я е разпитвал за бившите й приятели. Този аргумент почти подейства — до мига, в който си даде сметка, че тя не е тръгнала да прелети над хиляда и петстотин километра, за да може той да осъществи тайната си среща с една от бившите си любовници.

Този ход на мисли не му хареса. „Отивам и се връщам — каза си той. — Нищо страшно. Ще вечерям с нея, ще я попитам кой я е наел да убие Питър Камерън и с това ще се свърши.“ Погледна през илюминатора, към най-любимото си водно пространство на света. Заливът Чезапийк бързо се изниза под тях, докато голям кораб-контейнеровоз плаваше към пристанището на Балтимор. Рап си даваше сметка, че няма да мине толкова лесно. Дълбоко в себе си се надяваше, че това е само параноя. Единственото, което искаше, беше едно име. Името на човека, който се беше опитал да го убие в Германия. После щеше да оправи нещата и да започне новия си живот.

Анна се сгуши до него и отпусна глава на рамото му. Рап я целуна по косата и вдъхна упойващия й аромат. Само удоволствието да я гледа така си заслужаваше усилието да довърши нещата. Ще вземе името от Донатела и ще ликвидира проблема. После ще може да създаде семейство и ще се чувства по-сигурен, като знае, че човекът, организирал покушението срещу него в Германия, е мъртъв. И вече никой няма да може да причини вреда на семейството му.

Трансатлантическият полет мина гладко с едно изключение. Нито Анна, нито Мич спаха. Рап не го беше очаквал. Надяваше се двете чаши шампанско, които Анна изпи, да я приспят на мига. Но не я приспаха. Всъщност само дето я превъзбудиха за една седмица напред. Очакваха ги два дни в Милано, изпълнени с разходки из магазините на големите модни къщи и вечер в „Ла Скала“. После щяха да се качат на влака и да заминат на юг, в слънчевата и топла Сицилия. Бяха обсъждали въодушевено пътуването си. Очакването за това, което им предстоеше, беше направо опияняващо. Но за да не урочасат нещата, никой от тях не се осмели да говори за годежи, сватбени пръстени, брак или деца. Щяха да имат достатъчно време да обсъждат тези и подобни въпроси по-късно.

Но Рап имаше и друга причина, за да сдържа ентусиазма си. Преди да прекрачи в новия си живот, той трябваше отново да се изправи срещу миналото си. И то не срещу кой да е, а срещу жената, с която беше имал романтична връзка. Само мисълта, че отново ще бъде в Милано, го изпълваше с море от емоции. Повечето от тях бяха приятни, но имаше и отрицателни. Италия беше най-любимата му страна на света. Историята, архитектурата, ароматите, хората, дори почвата под краката му — всичко беше много земно и реално.

Минаването през митническия контрол на летище Малпенса се оказа прекалено лесно. Италианските митничари проявиха по-голям интерес към бельото на Анна, отколкото към различните оръжия, които Мич беше изпокрил из багажа си. Като се има предвид разликата във времето и седемчасовият полет, те пристигнаха в Милано точно за сутрешния пик на уличното движение. По пътя им Анна попиваше жадно с очи всяка гледка. Докато учеше в Мичиганския университет, беше изкарала един семестър в Париж. Тогава дойде в Рим за една седмица. Бяха спорили коя от страните е по-хубава. Анна държеше на Франция, а Мич — на Италия. Рап възнамеряваше да промени мнението й до края на седмицата. Той признаваше, че Франция притежава неизброими предимства, но за нещастие красотата на тази страна често е засенчвана от арогантността на французите като нация.

В Италия хората бяха сърдечни, контактни. Шофьорът на таксито им беше общителен като дете. Докато си пробиваха път през натовареното движение, той им сочеше забележителностите и неспирно обясняваше. В началото на пътуването Анна беше разочарована. Милано й се видя прекалено индустриален. Мич я успокои, че щом стигнат сърцето на града, гледката коренно ще се промени.

И беше прав. Когато излязоха на Виа Дж. Менгони и пред тях внезапно изникна Миланската катедрала, Анна чак подаде глава през прозореца.