Винс Флин - Орион

В края на краищата жената е била манекенка, пристрастена към хероина, когато Фридман я е вербувал. Нищо в досието й не даваше ясно да се разбере, че Донатела Ран е опитен професионален убиец. „Не — каза си Розентал. — Тя не е нищо повече от едно добре платено момиче на повикване, което се е разприказвало. Или това, или пък на Фридман услугите й са му се сторили прекалено скъпи.“ При тази мисъл лицето на Розентал се изкриви.

Реши да остави любопитството си на заден план. Фридман беше заповядал жената да бъде ликвидирана и това му стигаше. Какво беше сторила, за да заслужи суровата си присъда, не го интересуваше. Розентал беше влизал в битки заради Фридман много пъти и щеше да продължи да го прави, без да задава излишни въпроси. Този човек беше истински патриот и Розентал никога нямаше да го подведе. До полунощ работата щеше да бъде свършена. Проблемът на Израел щеше да бъде решен, а светът изобщо нямаше да заподозре, че агенти на МОСАД имат пръст в смъртта на красива италианска манекенка.

Донатела Ран стоеше зад стъкленото си бюро и разглеждаше куп фотографии десет на осем, направени с „Полароид“. Снимките й бяха доставени току-що от куриер. След над двайсет години в този бизнес — първите десет като фотомодел, а останалите единайсет вече за модна къща „Армани“ — тя имаше доста набито око за сполучливите кадри. От фотографиите на бюрото й стана пределно ясно, че сеансът не върви много добре. Убедена беше, докато пресмяташе по броя на снимките хилядите прахосани долари. Май трябваше да се метне в първото такси и да отиде да проконтролира нещата.

Страсти и емоции движат модния бизнес. Няма ли страст, всичко излиза посредствено. От модните дизайнери до фотографите, от стилистите до моделите, ако само някой от тях не се вълнува за облеклата и за снимките, резултатът е в най-добрия случай приличен. А когато ставаше въпрос за „Армани“, скромността просто не се вместваше.

Донатела Ран бе наследила решителността и практичността на баща си, австриец по произход, и творческата натура и страстността на майка си — италианка. Трябваха й доста години, за да съчетае тези си достойнства и да се научи да ги контролира. Или поне да може да ги насочва. Хората се впечатляваха от ослепителната й красота, но малцина разбираха сложния й характер. Много мъже през годините не успяха да забележат у нея нещо повече от красивото й лице. Те или свършваха с разбито сърце, или изобщо без сърце.

На трийсет и осем Донатела изглеждаше и се чувстваше по-добре от когато и да било преди. Да, имаше малко бръчки около очите и кожата й не беше така блестяща и гладка, както когато беше на осемнайсет, но тя приемаше този факт. Във всичко, което правеше, се усещаше особена увереност. Не беше така, когато работеше като фотомодел. Поне не и в началните години. Висока беше около метър и седемдесет и пет и имаше изваяно като скулптура тяло, с буйна черна и мека като коприна коса с къдрици, непокорни като характера й. Твърдите й пълни гърди бяха уголемени чрез пластична операция още в ранните й години на манекенка. От време на време отиваше при личния си пластичен хирург, за да оправи някой едва забележим недостатък. Лицето й обаче беше непокътнато. Тялото й беше съвършено съчетание от елегантност и атлетизъм. Нямаше я онази анемичност от младежките й години. Хероинът отдавна беше изхвърлен от организма й.

На двайсет Донатела Ран беше празноглава манекенка, обсебена от манията да се харесва. Щури партита в екзотични кътчета със заможни мъже изпълваха дните и нощите й. Животът й бе излязъл от контрол. В един момент всичко се стовари върху нея.

Дойде в Тел Авив за снимки. Митничарите откриха петдесет грама хероин в багажа й. Арестуваха я. Униженията и болката, които изтърпя, помнеше и до днес. Но най-ясно си спомняше студа в килията. И после, след почти цяла вечност, се появи един мъж.

Истинска ирония на съдбата беше, че първият образ на Бен Фридман, който изникваше в съзнанието й, беше на загрижен и състрадателен човек. Беше й донесъл одеяло. Беше й донесъл топлина. И после, след първото си кратко посещение, й доведе лекар, който й направи инжекция, за да понесе по-леко абстиненцията. Тогава едрият и набит мъж й предложи сделка. Или да прекара най-хубавите си години в израелски затвор, или да работи за него. Тя лесно взе решение, тъй като нямаше представа какво ще се иска от нея. Знаеше само, че не може да остане в затвора.

Фридман беше уредил всичко. Изпратиха Донатела в клиника за лечение на наркомани в Израел. Тя се обади на агентката си в Милано и й каза, че накрая е стигнала до дъното и се нуждае спешно от помощ. Агентката не беше никак изненадана. Беше виждала Донатела и преди в подобно състояние и затова просто й пожела да се оправи по-скоро. Когато станеше по-добре, за нея отново щеше да има работа като манекенка. После дойде ред на сърцераздирателния телефонен разговор с майка й. Както я инструктира Фридман, Донатела обясни на майка си, че ще могат да говорят само веднъж седмично, в неделя. Даде й телефонен номер, на който да позвъни в случай на нещо непредвидено, и се сбогува с нея. Номерът беше на МОСАД. На него служител на агенцията щеше да отговаря от името на клиниката.