Винс Флин - Орион

— И какво им казахте? — попита Рап.

— Че няма никакъв шанс да дадеш интервю.

— Добре ме познаваш.

— Прекалено добре.

Тя се опита отново да постави въпроса за Анна, но той я отряза. Искаше да остане сам няколко дни; когато си починеше, щеше да й се обади. Кенеди го изпрати с поглед, разтревожена, когато той се качи в колата и се отдалечи. Виждаше, че страда.

Рап се понесе по провинциалните пътища на Мериленд. Очакване и вълнение го изпълваха. Преди да замине за Саудитска Арабия, той се обади в апартамента й и остави съобщение. „Ще съм си вкъщи в сряда вечерта. Много ми липсваш. Щях да съм ти много признателен, ако беше в къщата, когато си дойдох от Италия.“ Сметна, че така е по-добре. Беше й подал ръка; сега тя бе на ход.

Толкова дълго се беше стремил към нормален живот, семейство, любов… И сега, след всичките тези години, можеше да го постигне. Анна беше жената, на която искаше да посвети живота си. Въпреки случилото се в Милано той с цялото си сърце знаеше, че желае да дочака края на дните си с нея, но също така си даваше сметка, че не може да я накара насила. Анна беше малко опърничав човек. Не обичаше да й нареждат какво да прави.

През тази студена ноемврийска вечер Рап се почувства уязвим. Стараеше се да не прекалява с надеждите и мечтите, но страшно много искаше, когато пристигне, Анна да е в къщата.

Зави по автомобилната алея, фаровете му осветиха дългия двор, а после къщата и гаража. Сърцето му се сви от разочарование. Той спря колата. Беше седем и единайсет вечерта, а нея я нямаше. Паркира пред гаража. Без да вади багажа си, тръгна към външната врата.

Отключи и набра кода за изключване на алармата. Отиде в кухнята, за да провери телефонния секретар. Беше пълен. Изруга и като някакъв наркоман, търсещ дозата си, се зае да го прослушва. Пропускаше съобщенията, щом чуеше, че гласът не е на Анна. С всяко следващо разочарованието му растеше.

След последното се обърна, отиде до хладилника и извади бутилка бира. Чувстваше се като в безтегловност. Взе якето си и излезе на верандата. По някаква необяснима причина му се поиска да види водата. Загледа се в тъмния залив. Опита да я оправдае. Почувства се жалък. Защо хранеше празни надежди? Прииска му се да се захване с нещо, с каквото и да е, само да прогони болката от съзнанието си. Отиде да нацепи дърва за огъня.

Пет минути по-късно му поолекна. Пламъците се разгаряха, брезовите дърва весело припукваха. Вятърът отнасяше дима към залива. Отпи от бирата и загледан в огъня, си спомни, че Анна му подари за рождения ден газов котлон. Изведнъж го обзе чувството на непоносима самота. Беше прекарал години в прикриване на мислите си. Емоциите за него бяха лукс, който не можеше да си позволи. Анна беше променила това. Тя му бе помогнала да открие чувствата си. Сега тези чувства се бяха обърнали срещу него. Болката беше непоносима.

Една сълза се отрони от очите му. Как щеше да живее без нея? Ароматът на косата й, допирът до кожата й, очарователните й зелени очи, смехът й — всичко това вече го нямаше. Той се чувстваше някак измамен. Беше направил големи жертви, а в замяна искаше само едно. Малко щастие. Спътник, с когото да прекара остатъка от живота си.

Щеше да оцелее, знаеше. Беше роден да оцелява. Болката от загубата щеше да намалее, но раната никога нямаше да заздравее напълно. Друга жена нямаше да има, поне за доста дълго време. А ако и когато откриеше такава, тя изобщо нямаше да може да се сравнява с Анна. Тя беше единствената му истинска любов и той я беше загубил.

Райли стоеше в сянката, близо до стената на къщата, и го наблюдаваше. Усети дима, когато слезе от колата, и отиде направо в двора. Не искаше да го чака вътре. Искаше да му даде урок. Да го накара да се почувства така, както тя се беше почувствала. Сега, застанала в сенките, тя виждаше болката му и не можеше да издържа повече.

Пристъпи към него. Той се втренчи в нея като дете, когато се събуди от дълъг сън. Тя срещна пълните със сълзи очи.

Протегна ръка, сякаш да вземе болката му.

— Скъпи, извинявай.

Рап я сграбчи, придърпа я към себе си и зарови лице в гърдите й. Райли го целуна по главата и прокара пръсти през косата му.

— Как се почувства, като не ме завари у дома?

— Като нищожество.

— Исках да разбереш какво е да чакаш, да се вълнуваш и да се притесняваш. Така се почувствах аз в Милано.

— Не е забавно.

— Не, не е. — Тя вдигна лицето му. — Сега, когато знаеш колко болезнено е да ме изгубиш, обещай ми, че няма да позволиш никога повече да изпадна в същата ситуация.