Винс Флин - Орион

Когато таксито наближи къщата, която само преди няколко дни беше смятала и за своя, тя почувства как стомахът й се свива. Крайно изнервена, на Анна й се искаше да го няма у дома и в същото време хранеше надеждата да е тук. Страхът й диктуваше да си събере багажа и да се махне. Да не му осигурява задоволството, че не й е безразличен, че иска да говори с него. Можеше да се промъкне тихо, да си вземе нещата и да избегне всякакви контакти с него. Но вътре в нея звучеше и друг глас, макар и не толкова силен като първия, който й казваше, че преиграва. Казваше й, че може да има доверие на Мич и че каквото и да се е случило в Милано, той ще й даде обяснение.

Когато таксито стъпи на автомобилната алея към къщата, Райли забеляза колата си, паркирана до гаража, както и че в къщата светеше. Плати на шофьора и застана под дъжда, докато той вадеше чантата й от багажника. След моментна нерешителност тя занесе чантата си до своята кола и я прибра вътре. После надникна през малкото квадратно прозорче на вратата на гаража. Колата на Мич я нямаше вътре. Сърцето й се сви. Реши да влезе и да му остави бележка.

Отключи вратата на къщата и набра кода за изключване на алармата. Първото, което видя, бе големият черен куфар на колелца на Мич. Същия, с който беше пътувал до Милано. Лежеше отворен на пода. Значи си беше у дома или поне доскоро е бил. Затвори вратата и отиде в кухнята. Плотът беше празен и тя отново почувства как сърцето й се свива. На това място той щеше да остави бележка. Но бележка нямаше. Анна се втурна към телефона. Светещата червена лампичка на секретаря й даде да разбере, че и тук няма съобщение. Обзе я паника.

Грабна слушалката и се обади в своя апартамент, за да прослуша съобщенията и там. Първото беше от телефонната компания, която я питаше дали иска да се възползва от новите отстъпки за разговори на далечни разстояния. И само това. В гърлото й заседна буца. Обади се на служебния си номер и набързо прослуша пет съобщения, нито едно от които не беше от Мич. Тресна слушалката и тръгна към стълбите. Когато влезе в спалнята, тяхната спалня, от очите й се отрони първата сълза.

Леглото беше неоправено. Опита да си спомни дали не го бяха оставили така, когато заминаха за Италия. Не. Ясно си спомняше, че беше оправено. Грабна една от възглавниците и я запрати в стената. Беше се лъгала в него. Със сълзи на очите тя се зае да си събира багажа. Щом можеше да е толкова студен и груб след всичко, което бяха преживели заедно, тогава нека е така.

Вашингтон, неделя сутринта

Сенатор Кларк беше в кухнята на имението си на Фоксхол Роуд във вашингтонския квартал „Уесли Хайтс“. Големият, подобен на замък дом беше цитаделата на сенатора. Предната част на сградата бе обрасла с бръшлян. Двойната външна врата беше достатъчно голяма, за да мине през нея лек автомобил. Четирите каменни комина стърчаха над наклонения керемиден покрив, по два на всеки скат. Жилището от осемстотин квадрата беше заобиколено от добре поддържан парк с площ дванайсет декара, оградени с два и половина метра висока черна ограда от ковано желязо.

В неделя прислугата почиваше и затова той сам си приготвяше закуската. След като сложи в тостера кифличка, той си наля голяма чаша прясно изстискан портокалов сок и отпи няколко глътки. После реши да се заеме с вестниците. Загърнат в тънък копринен халат, той излезе в мразовитата сутрин и измина почти шейсет метра до голямата порта на оградата, която го пазеше от нежелани посетители. Цезар и Брут, златистите ретривъри на сенатора, тръгнаха след него.

Утрото обещаваше да е добро. Двата вестника, за които беше абониран, „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“, го чакаха в найлонови пликове. Кларк се върна в къщата точно навреме, за да чуе звъна на тостера и да извади готовата кифличка. Остави вестниците на масата и взе сладкиша. Намаза го със сладко от малини и с фъстъчено масло. Всеки път в неделя беше едно и също — портокалов сок и сладкиш, а после кафе и вестниците. Ритуалите са хубаво нещо.

Съпруга номер три никога не участваше в малкия му ритуал, защото в неделя никога не ставаше преди десет. А днес се съмняваше, че ще я види до обяд. Снощи беше изпила не просто няколко чаши вино повече. Изпи няколко бутилки повече. Трябваше да вземе да поговори с нея за тази страст към алкохола. Президентската кампания щеше да е в разгара си само след година и тя не биваше да му пречи. Отхапа от сладкиша и се запита защо изобщо се е оженил за нея. За съжаление отговорът му беше известен. Беше много привлекателна, а в политиката никога не пречеше да държиш под ръка добре изглеждаща дама. Ако пиенето обаче не спре, ще трябва да измисли нещо друго. Отново го обзе мисълта да й устрои малка злополука. Така щеше да привлече съчувствието на гласоподавателите. Не, размисли Кларк, колкото и изкушаващо да беше, хората винаги хвърляха вината върху съпруга, когато станеше нещо лошо.