Винс Флин - Власт

Линейката бързаше през натовареното сутрешно движение. В центъра на Вашингтон беше истински кошмар. Конститюшън Авеню беше затворена, а кръстовището на Седемнайсета и Четиринайсета улица беше напълно непроходимо.

В страничното си огледало шофьорът на линейката виждаше големия купол на Капитолия. Пред него имаше море от коли.

Линейката беше последната кола, която успя да се промуши на светофара на Девета улица. Отдясно оставаше Хувър Билдинг. Лицето на Русан не промени каменното си изражение. Той беше воин и именно заради това Азис го беше избрал за тази мисия. Русан беше едновременно изненада и помощен план. В зависимост от това, как се развиеха събитията, той трябваше да направи три неща. Първото беше лесно и безопасно и въпреки мнението на Азис, Русан се съмняваше, че ще постъпи така. Вторият или третият вариант бяха по-вероятни. И двата водеха към сигурна смърт. Русан го знаеше. Щяха да загинат не само другарите му и заложниците, но и много агенти от ФБР, както и стотици други. Русан се надяваше, че в момента, когато американците се опитаха да превземат Белия дом, той щеше да ги изненада и да спечели малко време, в което другарите му да се измъкнат. Русан мислеше, че има шансове да оцелее. Планът за бягството му беше добре обмислен и вероятно щеше да успее.

Въпреки всичко беше потискащо да се връща на мястото, откъдето преди три дни беше стрелял по агентите на покрива на Белия дом. Но именно непредвидените действия му даваха шанс да се измъкне. В момента всички представители на закона го търсеха. Всъщност търсеха предишния човек. Никога нямаше да направят връзката между ислямския терорист Салим Русан и белокосия хомосексуалист Стив Ернандес от Маями. Когато стигнеше до първата бариера, щеше да пусне сигналните лампи на покрива и да каже, че са му наредили да дойде и да остане при тях в случай, че потрябва. Азис му беше казал, че това е стандартна процедура при подобни кризи. Той щеше да е една от десетките линейки, които чакаха, готови да закарат хората в болниците, ако се наложеше.

Русан разполагаше с време. Американските тайни служби не се показваха, докато слънцето беше високо в небето. Щяха да изчакат нощта. Щяха да нападнат или днес, или утре. Важното беше да се подготви един час преди залеза.

Анна Райли седеше замислена в тъмната стая. Отново беше вързала косата си на опашка. Дългите ръкави на ризата на президента Хейс бяха навити няколко пъти. Чувстваше се добре, беше й топло, не беше гладна. Бяха й дали две таблетки успокоително, които притъпяваха болката във врата и в ребрата й.

Странно нещо е животът! Преди една седмица си беше още в Чикаго, работеше в телевизията и живееше в апартамента си до Линкълн Парк. След изнасилването приятелят й започна да се държи странно. Няколко месеца по-късно му предложиха повишение във Финикс и той й каза, че не може да бъде с някого, който не го обича. В началото тя се обвиняваше за това, но после, когато се посъвзе, разбра, че ако я обичаше наистина, нямаше да постъпи така с нея, а щеше да й помогне да се възстанови. Беше готова да промени и кариерата, и живота си.

Сега мислеше, че съдбата има пръст в това, да се намира тук. Ако не я бяха назначили за кореспондент в Белия дом, ако беше изпуснала полета си за Вашингтон, ако часовникът й се беше развалил и не я беше събудил сутринта, ако я бяха пуснали с първата група заложници, ако онази свиня не я беше завлякла в спалнята на президента… Очите й се разшириха. Ако Мич Круз не се беше намесил… „Господи!“, потрепери тя. Мисълта, че Круз можеше и да не се появи, бе убийствена. Беше му задължена до гроб.

Анна вдигна очи и зашепна молитва.

Преди да вдигне телефона, Стансфийлд посочи на Кенеди втората слушалка. После помоли Флъд и Кембъл да запазят тишина.

— Директор Стансфийлд на телефона.

Първо в слушалката се чу дишане, а след това — и думите:

— Знам всичко за вас. Знам кой сте, какво сте направили и срещу кои хора сте изпратили вашите агенти.

Директорът отново погледна към дисплея, където пишеше „Оперативна зала/Белият дом“.

— Какво мога да сторя за вас, господин Азис? — отпусна се в креслото си Стансфийлд.

— Можеш да ми кажеш какво си направил с Фара Харут! — кресна терористът.

— Не разбирам за какво говорите.

— Не ме обиждайте! — извика Азис. — Знам всичко! Къде е шейх Харут! Или искате още трупове?

Азис крещеше толкова силно, че Флъд и Кембъл го чуваха ясно. Двамата мъже пристъпиха напред.