Винс Флин - Власт

След обаждането на Макмахън генерал Кембъл нареди на Харис да изпрати някой от хората си в шахтата. Скоро след това двамата тюлени бяха издърпани с електрическа макара.

Когато започна стрелбата, Ник Шулц лазеше на безопасно разстояние зад партньора си. На метър пред него се влачеше раницата, завързана за крака на Крафт.

Шулц беше изтеглил партньора си до началото на тръбата, без да знае дали е жив, или мъртъв.

Сега, застанала до прозореца в кабинета си на седмия етаж, Кенеди гледаше изгряващото слънце. Искаше й се да върне времето назад! Седемнайсет мъже бяха загинали, откакто тя ръководеше операции на Ленгли. С Крафт ставаха осемнайсет.

Тихо почукване на вратата я извади от вглъбението й.

— Влезте.

Вратата се отвори и някой влезе, но не каза нищо. Кенеди се обърна. Скип Макмахън изглеждаше съсипан.

— Скип, вчера не беше възможно да ти кажа нищо. Около нас имаше прекалено много хора.

— Не мога да повярвам, че не ми каза!

— Съжалявам.

— Винаги сме били честни един с друг!

— Знам… Съжалявам! Нещата се случваха прекалено бързо. Исках да ти кажа… Когато попитах дали да те извикам, ми казаха да изчакам.

— Кой? Томас ли?

— Заповедта дойде от много по-високо.

— Колко по-високо?

Кенеди отново се обърна към прозореца.

— Без повече игрички! — пристъпи напред Макмахън. — Искам истината!

— Ще трябва да си остане между нас.

— Разбира се, че ще си остане между нас — тросна се агентът.

— Скип, ние сме приятели…

— Приятелите не си погаждат номера!

— Скип, решението дойде от високо. Исках да ти кажа, но не можах… а и нямах достатъчно време да ги убедя, че трябва да го направя.

— Кой даде заповед на тези хора да тръгнат и кой нареди да държат ФБР настрана?

— Вицепрезидентът Бакстър — въздъхна Кенеди.

— Кучи син! — Макмахън сви юмруци. — Мръсник! За какъв се мисли… — Прехапа устни. После добави: — Тази операция е на ФБР. Не е на Пентагона или на ЦРУ. Ако не ме информирате винаги и за всичко, отивам директно при…

— Доктор Кенеди? — чу се глас от интеркома.

Айрини отиде и натисна едно от копчетата.

— Да?

— Чакат ви в заседателната зала на директора.

Кенеди погледна часовника си. Беше малко след седем.

— Веднага идваме. — Тя погледна Макмахън. — Трябва да тръгваме, но искам да ми обещаеш, че ще си мълчиш, преди да съм ти обяснила всичко.

— Не — отвърна той. — Сега отивам там и моментално се захващам с онези…

Кенеди стисна китката му.

— Не, Скип. Ще си мълчиш до края на срещата, ако искаш да разбереш всичко. Има много неща, които не знаеш.

Влязоха последни в заседателната зала на директор Стансфийлд. Когато заеха местата си, директорът на ФБР Роуч обясняваше колко е обиден, че не е бил осведомен навреме. „Фъшкии“ беше най-често използваната от него дума, когато характеризираше действията на останалите.

На председателското място седеше директор Томас Стансфийлд. От лявата му страна бяха вицепрезидентът Бакстър и Далас Кинг. Отдясно седяха генерал Флъд и директор Роуч. Кенеди и Макмахън седнаха един до друг от страната на директора на ФБР.

— Не виждам основателна причина да не ни кажете, че изпращате тези мъже в сградата — продължи Роуч. — Двамата със Скип вече го обсъдихме. Нямаше да имаме нищо против този план.

Бакстър се наведе напред и почука с пръст по масата.

— Не съм давал заповед на никакви тюлени да влизат в сградата — рече твърдо.

— Грешката беше моя — започна Флъд. — Трябваше да поставя уреди за наблюдение и тогава открихме тази уникална възможност.

— Все още не мога да си обясня защо не вдигна телефона — упорстваше Роуч.

Флъд се поизправи в стола си. Искаше да каже на Роуч, че вицепрезидентът беше предложил това развитие, но във Вашингтон нещата не се правеха по този начин.

— В събитията от тази сутрин най-голямата грешка, която допуснах, беше, че не ви информирах. — Генерал Флъд погледна първо Роуч, а после — Бакстър. — Ще се постарая да не се повтаря.

Роуч и Бакстър приеха извинението с кимване, но Макмахън стисна юмруци.

— Какво още не сте ни казали? — попита.

Флъд и Стансфийлд не реагираха. Бакстър и Кинг се спогледаха.

— Какво още? — настоя Макмахън. — Не можете да ме изпращате там, без да ми кажете всичко. Трябва да използвам всяко предимство, с което разполагаме.

Директор Стансфийлд харесваше Скип Макмахън. Дори му се възхищаваше. Създалата се ситуация обаче беше необичайна. Макмахън беше подложен на огромно напрежение. Стансфийлд, както обикновено, мислеше няколко хода напред. Не му допадаше идеята да сподели всичко със Скип. Старият разузнавач си представяше Азис, опрял пистолет в главата на някой от заложниците и поставящ условия. Подозираше, че ако сподели всичко, Макмахън ще реши да предложи част от информацията срещу освобождаване на още заложници. Не можеха да си го позволят. Рап беше една от най-силните карти в тази игра и не можеха да я размахват пред другите играчи.