Винс Флин - Власт

— Къде точно на трето ниво? — намеси се генерал Кембъл.

— Преди две минути стоеше на стълбището, което води към мазето. Предлагам да спрете влизането на двамата тюлени.

— Контролна зала до Железния. Остани на линия — рече Кембъл.

Докато чакаше висшите военни да вземат решение, Рап се опита да получи картина от устройството на наблюдение, което беше монтирал при вратата за мазето.

— Имаш ли някаква представа какво прави там терористът? — попита Кенеди.

— Вероятно търси жената, което означава, че долу заедно с него трябва да са и Азис и Бенгази.

Настъпи тишина.

— Мич, остани на мястото си. Ще забавим нещата — отново се обади Кенеди.

— Разбрано. — Рап натисна бутона и остави слушалката на мястото й. Погледна дисплея и отново опита да настрои приемника така, че да получи картина от устройството за наблюдение.

Настроението на Азис се беше пооправило. Новината, че ще хване президента до вечерта, беше изтласкала глупавата смърт на Хасан от ума му. Следващите петнайсет часа щяха да са най-трудните при обсадата. Не, следващите пет. Веднъж да изгрееше слънцето, всичко щеше да е наред. През нощта обаче можеха да го атакуват ненадейно. Азис беше изучил принципите на работа на най-добрите екипи за борба с тероризма — германските SGS-9, френските GIGN, британските SAS и, разбира се, трите екипа на американците.

Всички се придържаха към една основна схема при кризи със заложници: предварително разпределение на силите; събиране на информация; планиране на нападението; и накрая нападение и освобождаване на заложниците. Американците бяха наистина много добри. Единственият им недостатък бе, че имат твърде много командващи. Твърде много хора изказваха мнение!

Точно от това смяташе да се възползва Азис. Както и, разбира се, от американските медии и обществено мнение. Утрото щеше да даде нов материал на журналистите, а Азис щеше да продължи по план. Политиците бяха негови съюзници и от него се искаше да ги накара да вярват, че има изход от ситуацията. Трябваше да ги намеси в играта, защото без тях военните вече щяха да са щурмували сградата.

Азис обаче беше открил слабо място в плана си. Западното крило и крилото с личните помещения бяха разделени. Западното крило беше силно охранявано за разлика от личните помещения. Ако американците разберяха, че има намерение да проникне през вратата на бункера и да хване президента, щяха да рискуват всичко, за да му попречат.

Когато наближиха края на коридора, Азис спря.

— Муамар, искам да останеш тук до сутринта. Ще изпратя някой да те смени в… — той погледна часовника си — седем часа. Искам да си сигурен, че нищо няма да се случи на Мустафа. — Азис посочи към бункера. — Ако този път се провалиш, ще ме молиш да умреш бързо!

Бенгази кимна сковано.

Азис се обърна и тръгна към стълбите. Мина покрай две врати, едната от които не беше забелязал досега.

— Накъде води тази врата? — обърна се към Бенгази.

— Към котелното отделение — отвърна той.

— Котелното — повтори Азис. — Проверихте ли го, след като превзехме сградата?

— Да — отвърна Бенгази. — Аз лично го проверих.

Азис се замисли.

— Спомняш ли си инцидента в индонезийското посолство в Амстердам? — попита. — През седемдесетте?

— Да, спомням си какво стана. Тогава полицаите обсадиха посолството и след дълга обсада терористите се предадоха — отвърна Бенгази.

— След двуседмична обсада — уточни Рафик. — Знаеш ли, че по време на обсадата ЦРУ помогнало на холандците да вкарат техен агент през отходната система от тръби?

— Не.

— Терористите също не разбрали. Мъжът влязъл през мазето и поставил камери из цялата сграда. Холандската полиция знаела какво правят и за какво си говорят терористите вътре. — Азис отново погледна вратата пред себе си. — Кога за последен път провери това помещение?

— Вчера следобед.

— Оттогава се случиха много неща. Мисля, че трябва пак да се провери. — Без да чака мнението на Бенгази, Азис отвори вратата и тръгна към котелното отделение.

Двамата тюлени напредваха през вентилационната шахта в пълна тъмнина. Напред пълзеше Крафт, Шулц се движеше малко зад него. За подобни ситуации бяха тренирали цял живот. Всички лицеви опори, кросове, плуване, скокове с парашут… Всичко ги бе подготвяло за настоящата мисия.

„Страх“ беше дума, която отсъстваше в техния речник. Изпълняваха задачата си с пълното съзнание какво би им коствало това. Смъртта също беше възможност. Бяха ставали свидетели на смъртта на свои другари по време на учения и в реални операции. Но това беше животът, който си бяха избрали, и нямаше и ден, в който да съжаляват за избора си.