Винс Флин - Власт

След бомбения атентат срещу Световния търговски център беше правила репортаж за ислямските терористи. Двуседмичното разследване й беше дало възможност да се запознае с мисленето на ислямските фундаменталисти. Знаеше, че за тях жените са носители на злото и нечистото.

„Добро начало на новата ми работа!“, помисли си тя. Винаги беше искала да бъде на мястото на събитията, при истинските новини, а сега беше част от новината на десетилетието!

Прибра кичур коса зад ухото си и погледна към един от терористите. Той усети, че го наблюдават, и се извърна към нея. Анна веднага сведе очи. „Не го гледай! — напомни си. — Престори се на слаба, слей се с тълпата!“

Анна Райли знаеше как да реагира в подобни ситуации. Беше израснала в сърцето на Чикаго и се беше сблъсквала с хора от най-долните кръгове на обществото. Майка й, социален работник, и баща й, полицай, се бяха погрижили петимата им синове и единствената им дъщеря да разберат, че животът не е такъв, какъвто го показват по филмите. Именно този живот беше развил у младата жена инстинкта за самосъхранение. Няколко години преди това в Чикаго това й беше спасило живота.

Райли вече беше свалила бижутата и грима си, доколкото беше възможно. Знаеше, че колкото по-малко внимание привлича върху себе си, толкова по-добре. Вече двама от мъжете бяха с разбити носове, а една жена беше ударена толкова силно, че от ухото й бе потекла кръв. Анна не спираше да си повтаря: „Просто бъди по-ниска от тревата и може би ще останеш жива.“

Стоун не се беше отделил от нея нито за миг, но не защото се опитваше да я предпази. Сега се наведе към нея.

— Колко още ще ни държат тук? — прошепна.

— Не знам — прошепна в отговор Райли. — Единственото, което знам, е, че ако някой от онези те види да говориш, ще дойде и ще смачка с приклада на пушката си фотогеничния ти нос. Затова за последен път ти казвам: Млъкни!

Алигзандър се отмести и скри лице в ръцете си. Два пъти вече беше плакал. „Отвратително!“, помисли си Райли. Баща й винаги беше казвал, че по време на криза хората показват истинската си същност. И беше прав!

В стаята влезе нов човек. Беше облечен в същите зелени камуфлажни дрехи като останалите, но косата му беше грижливо сресана и не беше брадясал. Райли забеляза, че мъжът всъщност е много красив.

Изведнъж се сети. Това беше същият мъж, на който я беше представил Ръс Пайпър! Някакъв принц или нещо подобно. „О, господи!“ Без да вдига глава, се заоглежда за Ръс. Не се виждаше никъде.

Райли огледа отново мъжа. Той беше водачът. Беше очевидно от това — как го гледаха и му говореха другите. Когато този принц беше влязъл в помещението, тримата терористи бяха отдали чест. Плешивият, който в началото Райли смяташе за техен водач, също влезе и се приближи до принца. Щом зашепна в ухото му, Райли мигновено забеляза промяна в изражението на принца.

Лицето на Рафик Азис изразяваше гняв. Бенгази продължаваше да говори в ухото му.

— Къде? — изрева Азис.

Муамар посочи група заложници. Азис се запъти натам. Спряха пред един мъж, облечен в бяла риза, с разхлабена вратовръзка.

— Той ли? — попита Азис.

Бенгази кимна.

— Ставай! — заповяда Азис. Мъжът се изправи. Беше с десетина сантиметра по-висок от арабина. Изглеждаше на около петдесет години.

— Имал си някакво предложение? — каза Азис достатъчно силно, за да го чуят всички.

— Да — заговори мъжът нервно, — сред нас има бременна жена и няколко по-възрастни. Помолих един от хората ви… — той посочи Бенгази — дали можем да получим одеяла и храна за…

— Не! — рязко го прекъсна Азис.

Мъжът отстъпи.

— Но — той посочи жената до него — тя е бременна…

Азис погледна жената на пода. Беше легнала по гръб, отпуснала глава в скута на една по-възрастна жена. Без да отмества очи от нея, Азис посегна към колана си. Бавно извади пистолет и се обърна към мъжа, застанал пред него. Вдигна оръжието към слепоочието му и натисна спусъка.

Всички подскочиха. Мъжът полетя назад и падна върху заложниците зад себе си.

Рафик Азис излезе. Хората му се разкрещяха, за да въдворят ред. Докато вървеше към оперативната зала, на лицето му се появи усмивка. Когато настъпеше решителният момент, тези хора нямаше да му създават никакви неприятности.

Размерите на кабинета на шефа на Обединеното командване генерал Флъд отговаряха на ранга му. По стените бяха окачени снимки и грамоти, илюстриращи дългата му кариера.

Кабинетът беше разделен на три части. В първата имаше голяма конферентна маса. В средата на помещението се намираше огромното бюро от скъпо дърво. В дъното бяха разположени няколко кресла. В едно от креслата беше седнал Мич Рап. Адютантът на генерал Флъд го беше придружил до кабинета. Рап се любуваше на една бутилка скъп бърбън „Букърс“, малка част от добре снабдения бар на генерала. Чувстваше се уморен и изнервен. От седмица не беше влизал в залата за фитнес, беше спал малко, беше ял отвратителна храна. А сега и това! Един човек, който преподаваше право на студентите в университетите, поставяше под съмнение неговия професионализъм! Никога досега Рап не беше усещал подобен гняв. Азис седеше в Белия дом, а той не можеше да направи нищо!