Винс Флин - Власт

По-малко от минута беше необходима на Азис да прочете номерата на сметките. После повтори исканията и затвори телефона. Облегна се назад. Изявлението му беше кратко, беше ги изненадало, а най-важното беше, че им бе дал ясно да разберат кой командва парада. Азис знаеше какво ще се случи утре в девет, сякаш гледаше в кристална топка. Беше прочел всички книги, написани от бивши агенти на ФБР, за преговори с терористи, но най-важното в случая беше, че в момента решенията взима Бакстър със съветника си по юридическите въпроси Тътуайлър зад гърба.

Азис беше направил проучване за Тътуайлър. Чрез Интернет се беше сдобил с копия на речите и лекциите й. Тя винаги критикуваше действията на ФБР. Според нея ФБР трябва да освобождават заложниците чрез преговори, а не чрез военни действия, като изпълняват по-малките искания на терористите.

Знаеше какъв ще е всеки неин ход. Щеше да я разиграва поне два дни и когато най-сетне Бакстър сметнеше, че е време да послуша генералите, вече щеше да е прекалено късно. Дотогава президентът щеше да е в ръцете им и щяха да поставят последното си искане.

— Какво, по дяволите, стана? — обърна се Хейс към Валъри Джоунс.

Седяха един до друг на дивана. Хейс се беше поокопитил. Младата жена не знаеше как да отговори.

— Нямам представа — възкликна.

Хейс беше срещнал Джоунс преди години, когато тя беше член на неговия екип в Конгреса. Беше работила в Си Би Ес, където бе тръгнала от най-ниското стъпало и се бе изкачила до върха. Джоунс беше лъчезарна, работлива, понякога дори досадна. Ако беше мъж, щяха да я наричат „гадняр“, но тъй като носеше пола, си бе извоювала титлата „голяма кучка“. Като човек, който пропуска посетителите при президента, това дори й беше от полза. Всеки ден тя получаваше десетки молби за срещи с президента. Работата й изискваше да бъде твърда и непреклонна. Времето никога не стигаше. Нито енергията.

— Валъри, трябва да имаш някаква представа кой, по дяволите, беше този! Какво ти каза Ръс?

— Каза, че гостът ти е богат арабски принц, който иска да направи дарение на Демократическата партия.

— Чужденец да прави дарение на Демократическата партия!

— Ръс каза, че няма никакви законови пречки.

Хейс се намръщи.

— Мисля, че съм го казвал неведнъж — не искам никакви глупости! Искам всичко да бъде законно. — Опитваше да се сдържа, но по гласа му личеше, че е ядосан.

— Това бяха много пари и щяхме да ги получим по законен ред — отвърна Джоунс, без да вдига глава.

Хейс замалко да загуби самообладание. Това беше едно от нещата, за които беше заел твърда позиция.

— Умряха хора, Валъри, а и много въпроси ще трябва да получат отговор!

Джоунс разбра, че е сбъркала, като е споменала парите.

В единия край на бункера на малко легло седеше специален агент Джак Уорч, облегнат на студената циментова стена. Винаги изрядният Уорч беше свалил вратовръзката и сакото си, бе ги сгънал и ги бе сложил до себе си на леглото. Стаята беше широка десет метра и дълга към шестнайсет. Всички осемнайсет легла бяха закрепени към стените. Ако не ги използваха, можеха да бъдат вдигнати към стената, за да не заемат място. Подът и стените на метър височина бяха покрити с кафяв мокет, както и коридорите в приземните етажи на сградата. В бункера имаше и малка тоалетна и кухня. В средата бяха поставени два малки дивана и две кресла, тапицирани с изкуствена кожа. Таванът и стените бяха боядисани в бяло.

Шефът на охраната на президента вдигна радиостанцията си. Микрофона и слушалката беше свалил и захвърлил на леглото. Десетина минути след като бяха влезли в бункера, малката скъпа радиостанция престана да работи. Същото се беше случило и с радиостанциите на останалите. Терористите бяха стигнали до централната зала за комуникации и бяха изключили захранването. Уорч беше опитвал да се свърже с щаба на Тайните служби по мобилния телефон. Телефонът работеше, но от другата страна никой не вдигаше. После връзката прекъсна.

Бяха напълно отрязани от външния свят и единственото, което можеха да направят, беше да очакват най-лошото. Ако агентите от Тайните служби бяха неутрализирали нападателите, те нямаше да седят все още тук. Със или без комуникации, неговите хора знаеха кода за вратата и щяха вече да са я отворили. Вероятно терористите вече контролираха Белия дом. Уорч погледна изпод око Хейс и шефа на екипа му. Време беше да им каже истината.

Залата бучеше. Стансфийлд говореше с членовете на Обединеното командване, вицепрезидентът Бакстър се съвещаваше с членовете на правителството. Мич Рап знаеше как хората отляво ще искат да решат проблема, затова реши да се съсредоточи върху разговорите, които водеха политиците от дясната му страна. Думи като „внимателно“ и „благоразумие“ се чуваха във всяко изречение. Колкото повече ги слушаше, толкова по-ясно разбираше, че тези мъже и жени нямат ни най-малка представа с кого си имат работа. Едва се сдържа да не се намеси. На два пъти дори понечи да стане от стола си, но спря навреме. Кенеди беше права. Най-добре беше да не се набива много на очи.