Винс Флин - Власт

— Генерал Флъд, там ли сте? — обади се Бакстър.

— Да, тук сме с директор Стансфийлд.

— Добре — отвърна безцеремонно вицепрезидентът. — Току-що получих доста обезпокояваща информация. — Бакстър замълча, за да го попитат каква. Никой не го направи, така че той продължи раздразнено: — Съветникът ми по националната сигурност току-що съобщи, че Израел заплашват да направят някои доста опасни неща.

Бакстър отново млъкна и остави Стансфийлд и Флъд да отговорят. Те се спогледаха безмълвни. Ако ситуацията не беше толкова напрегната, вероятно щяха да се засмеят.

— Вие знаехте ли за тези заплахи? — попита Бакстър.

— Да — отвърна генерал Флъд. — Знаехме.

— Защо не сте си направили труда да ме информирате?

Флъд погледна към високоговорителите и се зачуди кога ли президентът ще реши да се намеси.

— Бяхме заети, сър.

— Заети! — повтори възмутено Бакстър. — Били сте толкова заети, че не сте имали достатъчно време да вдигнете телефона и да съобщите тази новина на главнокомандващия си?

— Главнокомандващ? — прозвуча гласът на Хейс. — Не мисля, че ти си главнокомандващият, Шърман.

Единствено Стансфийлд остана сериозен. Всички други се засмяха. Настъпи дълго мълчание.

— Робърт, ти ли си?

— Да. Аз съм, Шърман.

— Как… Какво стана? Как успяхме да се свържем с теб?

— Това не е от значение, Шърман. Чух, че си свършил много добра работа, като си върнал външната ни политика и националната ни сигурност половин век назад.

— Не знам какво са ти казали… — Бакстър звучеше уплашено — но никак не ми беше лесно. Опитвах се да спася живота на американци и да запазя курса на външната ни политика. Работим много усилено, за да осигурим…

— Разказаха ми в подробности какво точно сте правили ти, Тътуайлър и вярното ти куче Далас Кинг — прекъсна го Хейс. — Това, което чух, никак не ми хареса. Сега нямам нито търпение, нито желание да се занимавам с теб, но когато изляза оттук, ще трябва доста да обясняваш.

— Но, Робърт… — Гласът на Бакстър трепереше от напрежение. — Ти си разбрал всичко погрешно. Не знам какво са ти казали генерал Флъд и директор Стансфийлд, но мога да ти обясня. Имах най-добри намерения за всяко едно решение, което съм взел по време на тази криза.

— Сигурен съм, че е било така — отвърна Хейс. — Получи шанса да седнеш на трона и оплеска нещата. Сега е моментът да се разкараш и да оставиш професионалистите да си гледат работата.

— Но, Робърт…

— Няма „но“, Шърман! Разговорът приключи.

Чу се изщракването на слушалката върху вилката.

— Докъде бяхме стигнали? — попита президентът.

Един „С 130 Комбат Тейлън“, част от Първи специален отряд, летеше над Вашингтон на три хиляди метра височина. Този тип самолети бяха на въоръжение в Специалните части и се използваха най-често за подобни операции. Командир-лейтенант Харис се беше надвесил над отворената рампа в задната част на самолета и гледаше към града. Вятърът свистеше през задния люк, а двигателите заглушаваха разговорите им. Вдясно от Харис огромният кървавочервен диск на слънцето се гмуркаше зад линията на хоризонта. Вляво от него към тях наближаваха тъмни облаци. Вятърът се усилваше. Харис обичаше тъмнината, но вятърът и дъждът не се спогаждаха много с парашутистите.

Харис и хората му бяха скачали при всякакви операции. Бяха изпълнявали скокове от най-различни височини, с високо и с ниско отваряне на парашутите. Преди осем години, когато бяха направили учението с агентите от Тайните служби, Харис и хората му бяха скочили от седем хиляди и петстотин метра, бяха отворили парашутите си високо и се бяха приземили върху покрива на Белия дом. После, когато седнаха с колегите си от Тайните служби да обсъдят резултатите от учението, всички бяха единодушни, че постижението е завидно.

Сега Харис и хората му отново щяха да впрегнат изключителните си умения. Генерал Кембъл му беше казал за промените в плана буквално преди минути. Тези промени означаваха, че те трябваше да бъдат максимално точни във времето. Сега щяха да чакат Азис пръв да направи ход и чак след това да скочат от самолета.

Да повторят скока от преди осем години, не беше възможно. Ако щяха да скачат от голяма височина, трябваше да носят кислородни маски, защото самолетът беше разхерметизиран. Нямаха време за подобни неща и затова Харис беше решил, че ще скочат от три хиляди метра. На височина триста метра щяха да отворят парашутите си и да се спуснат на покрива.