Винс Флин - Мръсни афери

Кълбъртсън явно започна да схваща за какво иде реч.

— Резолюциите на ООН в повечето случаи си остават неизпълнени. Тогава защо им е да им играят по свирката? — каза той.

— Точно така — отвърна Бърг.

Бронираният мерцедес лимузина спря пред северния вход на Западното крило. Двама излъскани морски пехотинци стояха на пост от двете страни на вратата, облечени в парадни тъмносини униформи, като стража в старинен замък. Принц Абдул бин Азис излезе от лимузината и закопча сакото си. Не обърна никакво внимание на репортерите, които подвикваха най-различни въпроси към него от другата страна на автомобилната алея. Братовчедът на престолонаследника си беше оставил куфията — традиционната арабска кърпа за главата — в посолството. Всъщност той я носеше единствено когато си беше в родината или на по-тържествени церемонии.

През последните петдесет и четири години посланикът беше прекарал повече време в Америка, отколкото в Саудитска Арабия. В това нямаше нищо чудно, защото беше роден в клиниката „Майо“ в Рочестър, Минесота. В ранните му детски години с него се бяха занимавали частни учители, а когато стана на четиринайсет, го изпратиха в академията „Филипс Ексетър“ — изключително престижното училище в Ню Хемпшир. След „Филипс Ексетър“ отиде в Харвард, където получи колежанско и университетско образование.

Абдул бин Азис беше много привързан към Америка. Повече от всичко обаче той се възхищаваше на светската власт във втората си родина. Беше се убедил с очите си какво зло могат да причинят хора с фанатични религиозни убеждения и това го плашеше. Поради тази причина той притежаваше три къщи в Америка и рядко позволяваше на децата си да се връщат в Саудитска Арабия. Принц Абдул бин Азис беше убеден, че властта ще падне скоро. Ще я свалят същите тези фанатици, които неговите роднини подкрепяха години наред.

Ултраортодоксалната ислямска секта на вахабитите се беше разпространила като плевел из цялата му страна и отвъд нея. Тя задушаваше в зародиш всяко напредничаво и рационално мислене, запушваше устата на всеки, който дръзнеше да изрази мнение, различно от религиозните постулати, и обричаше милиони хора да живеят в система, която имаше общи черти повече с каменната ера, отколкото с двайсет и първи век.

И сега, в тези опасни времена, братовчед му отново го беше изпратил в Белия дом, за да се опита да усмири фанатиците, без да им прерязва гърлата.

Всички от охраната бяха напрегнати. Около двайсетина демонстранти стояха от другата страна на тежката метална порта, но не това тревожеше Ури Доран, човекът, отговарящ за охраната на израелския посланик в Съединените американски щати. Вниманието му беше насочено към два операторски екипа. Доран беше служил в Шин Бет, израелската служба за вътрешна сигурност, осемнайсет години. Тази организация беше аналогична на американските Тайни служби и на Бюрото за дипломатическа охрана към Министерството на външните работи. През годините беше научил от опит, че камерите са много по-опасни от който и да е плакат или свирка, камък или тухла. Само чрез едно просто монтиране на кадрите журналистите можеха да направят него и хората му да изглеждат като закоравели разбойници.

Вашингтонската полиция беше изпратила два отряда за справяне с тълпата, но присъствието им ни най-малко не успокояваше Доран. Той беше виждал ченгетата в действие и преди. Предвид увеличаващия се брой съдебни дела за полицейска бруталност през последните няколко години мъжете и жените в сини униформи едва ли щяха да употребят сила, за да усмирят демонстрантите и да застрашат по този начин кариерите си. За капак на всичко Вашингтон беше пълен с професионални демонстранти, които знаеха точно кога и как да провокират сблъсък със силите на реда. Когато ги принуждаваха да се преместят, те симулираха, че падат, и виеха от болка, сякаш някой им чупеше ръцете и краката. И всичко това, разбира се, се правеше пред камерите, за да се постигне максимум драматичен ефект за вечерните новини.

Доран стисна цифровата радиостанция и погледна към протестиращите. Досега се държаха цивилизовано, но щом лимузината на посланика тръгнеше, щяха да полудеят и да се юрнат към портата. За миг изпита носталгия по дните в Аржентина, където полицията без колебание щеше да помете тълпата с водни струи. Тук обаче беше Америка и подобно нещо не можеше да се случи.

Да изчакат бурята да премине, беше най-добрата тактика, но посланикът му бе казал, че няма време. Бил повикан в Белия дом и предвид сегашната ситуация не можел да отклони подобно искане. Един от хората на Доран предложи да скрият посланика в някоя от колите на охраната, но шефът отхвърли тази идея поради две причини. Първата беше, че посланикът е прекалено суетен и едва ли би склонил да се появи в Белия дом в някакъв обикновен седан. Втората — никой от седаните не беше така защитен като бронираната лимузина. С нея щяха да минат необезпокоявано през тълпата и после щеше да им се наложи само да пооправят някоя и друга драскотина.