Винс Флин - Мръсни афери

Зави по пряката, намираща се на по-малко от половин километър от Белия дом, и намали, защото една кола рязко излезе пред него. Продължи на север още две пресечки в търсене на подходящо място за паркиране. До голяма степен заслугата за този смел ход принадлежеше на Омар. Той беше убедил Дейвид, че най-добрият начин да се накара Израел да седне на масата, е да бъде предизвикан гневът на американците. Пролей кръв на тяхна земя и само гледай как побесняват и губят всякакво търпение по отношение на Израел.

Сега повече отвсякога Дейвид вярваше, че начинанието му ще успее. Френският посланик в ООН трябваше да представи пред Съвета за сигурност проекторезолюция за създаване на палестинска държава в 11 часа тази сутрин. Засега всички бяха съгласни с изключение на Съединените щати. Като постоянен член на Съвета за сигурност американците имаха право на вето. След като Дейвид приключи със задачата си тази сутрин, гласуването сигурно ще бъде отложено, но шансовете за одобрение на резолюцията неимоверно ще нараснат.

Палестинецът внимателно паркира вана успоредно на улицата и пусна в таксовия апарат достатъчно монети, че да стигнат до късно следобед. После за последно огледа колата и провери дали не е забравил нещо. Номерата бяха подменени, таксовият апарат беше пълен, а бомбата не се виждаше от предното стъкло. Обърна се небрежно, доколкото му позволяваше обзелата го нервност, и се отдалечи от колата. Щеше да активира бомбата, щом се прибереше в къщата. Когато се увери, че мишената му е тръгнала по своя маршрут.

Рап излезе от душа в съблекалнята на новата щабквартира и се избърса с хавлията. Успя да подремне няколко часа на канапето в кабинета си и в момента се питаше дали идеята наистина е била добра. Заради раната си трябваше да спи настрани, положил глава на облегалката. Вратът го болеше ужасно. Имаше обаче много по-важни проблеми. Като например да открие кой е този досадник, който работи за Дебелия Омар. Така Мич кръсти саудитския принц, като пренебрегна благородническата му титла.

Застана пред едно огледало в цял ръст и си сложи нова превръзка на раната. После извади чисти дрехи от шкафчето си. За работещите в ЦБТ беше обичайна практика да си държат чисти дрехи в съблекалнята. Когато възникнеше някаква криза, те нямаха време да се наспят, камо ли да се прибират у дома и да се преобличат.

Изведнъж вратата се отвори и вътре нахълта разрошеният Маркъс Дюмонд.

— Мич… Мич! — крещеше младежът.

— Тук съм.

Дюмонд се закова.

— Трябва да се качиш горе! Оливия откри нещо!

Рап внимателно се намъкваше в панталоните си.

— Какво?

— Попадна на следа за онзи човек. Никак няма да ти хареса.

Рап стоеше над рамото на Борн. Гъстата му черна коса беше още влажна. Беше се вторачил в екрана на компютъра. За трети път вече гледаше как мъжът минава през входа на Пен Стейшън и за трети път попита Борн:

— Сигурна ли си, че е той?

— Да. — Тя уверено се усмихна. — Компютърната програма направи карта на лицевите му черти и ги сравни с тези на непознатия от фотографиите на англичаните. Идентични са.

Рап се вгледа в мъжа в черен шлифер. Схемата започваше да се оформя в главата му. Убива Али, маха се от района, отървава се от оръжието и хваща влак, за да излезе от града. Или отива на гарата и оставя впечатлението, че се качва на влака, а в същото време слиза и изчезва. Рап сам беше използвал този трик много пъти.

— Провери ли да не би да се е върнал обратно?

— Не беше необходимо — уверено отвърна Борн. Тя натисна няколко клавиша и на втория монитор се появиха други кадри от охранителна камера. Даде на Рап един лист с разписанието на влаковете, отпътуващи от Пен Стейшън във въпросната нощ.

Един от влаковете беше оградила.

— Проверих записите на Юниън Стейшън. Влакът е тръгнал от Ню Йорк в десет и пет и е пристигнал във Вашингтон в един и двайсет през нощта. — Тя натисна един от клавишите подобно на пианист — виртуоз. После се облегна назад, скръсти ръце и изчака записът да се появи на екрана. — Ето го нашия човек — минава през фоайето.

Този път Рап не я попита дали е сигурна.

— Копелето е тук, във Вашингтон — промърмори на себе си. Мозъкът му сякаш бе блокирал. Не че не знаеше на кого да се обади или къде се намира терористът в момента; не му бе известно каква е следващата цел на този единак и това го плашеше. — Имаме ли го записан другаде? — попита накрая.

— Не, само това е.

— Мамка му! Каза ли на Джейк?