Винс Флин - Мръсни афери

— Е, добре де. Чувам, че президентът е доста убеден, че са замесени.

Рап се изкуши да изкоментира, че президентът не знае какво говори, но дискретността все пак надделя.

— До няколко дни ще знаем повече — каза само. — Дотогава според мен е най-добре да запазим версиите за себе си.

— Значи ЦРУ и президентът не са единодушни по въпроса? — надуши разногласието Анна.

— Ужасна си. — Рап се засмя и поклати глава. — Не съм казвал такова нещо. Попита съпруга си за личното му мнение и той го сподели с теб. По никакъв начин то не отразява официалната позиция нито на президента, нито на ЦРУ.

Анна направи виновна физиономия и отпи от коктейла си.

— Добър опит да замажеш нещата. Утре сутрин това ще е водещата ми новина. — Тя вдигна чашата като микрофон и заговори: — Извънредна новина от Белия дом! Между президента Хейс и ЦРУ има сериозни разногласия!

— Между другото, не те ли интересува как е задникът ми? — прекъсна я Рап.

— Неее. За болежката си си виновен само ти и никой друг. Съчувствие от мен няма да получиш. Нито грам.

Рап увеси нос.

— Лекарят каза, че може никога повече да не съм способен да правя секс — промърмори.

Анна едва се въздържа да не се засмее.

— Тогава молбата за развод утре сутрин цъфва на бюрото ти!

Рап прихна. За пръв път от няколко дни се смееше така и усещането беше страхотно. Докато гледаше красивите очи на жена си, му се прииска да не се връща в службата. Но се налагаше. Трябваше да открие кой е непознатият. Когато разбереше, щеше да поиска от президента да му разреши да организира операция, която да служи като пример и урок на всички, спонсориращи тероризма. Знаеше, че президентът няма да е много благосклонен, и затова трябваше да се постарае да събере неопровержими доказателства.

Още преди седем в сряда сутринта Дейвид влезе в малкия гараж зад къщата, която беше наел. Вътре беше паркиран бял миниван „Форд“ с извадени седалки и без задни стъкла. Дейвид беше провел всичките си сухи тренировки без минивана. Макар и да беше уверен, че бомбата няма да избухне, ако не бъде активирана, той взе предохранителни мерки. Когато завъртя ключа на запалването, за частица от секундата си помисли, че така може внезапно и преждевременно да сложи край на всичките си планове.

Подобно притеснение беше глупаво. Беше научил наизуст всички наръчници и ръководства. За тези, които търсеха, имаше достатъчно материали за експлозивите. Освен това неговият народ се беше превърнал в експерт по бомбите през последните две десетилетия. По-трудната част беше да се сдобие с необходимото количество експлозиви и да ги вкара в Съединените щати.

Скоропостижно загиналият генерал Хамза беше достатъчно любезен да му осигури произведен в Ирак семтекс. После, като използва услугите на няколко експортни компании, той прекара с кораб голям контейнер от Йордания в Индонезия и накрая до пристанището на Лос Анжелис.

Оттам контейнерът стигна до Ричмънд, Вирджиния, където го закараха до един склад. Там престоя два месеца, докато Дейвид се увери, че не го следят. Дванайсет двайсеткилограмови пакета с подобния на пластилин семтекс сега бяха подредени в задната част на минивана, покрити с брезент. Пакетите бяха овързани с жици и детонатори, които щяха да взривят почти едновременно общо двеста и двайсетте килограма експлозив.

Дейвид даде бавно назад, за да излезе на улицата, и се насочи на юг. Тъй като във Вашингтон работеха предимно държавни чиновници, по това време повечето жители на квартала още си бяха по домовете и движението не беше натоварено. Зави по една пряка и излезе на Джорджия Авеню. Малко по-късно мина покрай университета „Хауърд“ и после зави по Седма улица. Намираше се на около километър от Белия дом. Спря на един червен светофар, след което зави надясно по Роуд Айлънд и продължи в дясната лента, избягвайки, доколкото бе възможно, дупките на пътя. В момента беше по-изнервен и от вечерта, в която уби Али. Имаше нещо странно в този град. Всичките тези камери и различни служби на реда. Всяка от тях представляваше риск да го заловят. На Дейвид направо не му се вярваше, че в град с толкова много ченгета броят на убийствата може да е толкова висок. Но това в крайна сметка беше Америка. Стараеше се да не храни прекален оптимизъм за шансовете си за успех. Много внимателно беше заличил дирите си и следеше постоянно сайта на ФБР в очакване всеки момент да се появи фотографията му. Но досега не се беше появила. Нямаха никаква представа кой е той. И ако се вярваше на вестниците, целият свят, дори американците, смяташе, че израелците са виновни за убийството на посланик Али. Всичко вървеше според плана. Сега само трябваше да направи последното усилие. Акт на жестоко и брутално насилие, който щеше да принуди Израел да отстъпи.