Винс Флин - Мръсни афери

— Мич, ти вярваш ли на Бен Фридман?

— Разбира се, че не.

— Мислиш ли, че е способен на нещо толкова безразсъдно?

Този път Рап се замисли, преди да отговори.

— Мисля, че е способен на почти всичко — произнесе внимателно.

Президентът кимна — напълно беше съгласен с последните думи.

— Но — побърза да добави Рап — едно нещо не се връзва. Според мен фактът, че убийството е станало в Ню Йорк, хвърля сянка на съмнение.

— Защо, защото не би рискувал да ни обиди по този начин ли?

— Да.

— Не мисля, че подобно нещо би притеснило Бен Фридман.

— Но министър-председателят Голдберг би се притеснил — обади се Валъри Джоунс. — Коалиционното му правителство е на път да се разпадне. Ако бъде намесен в скандала, Кнесетът ще му гласува вот на недоверие.

— Сър — предупреди Кенеди, — искам да отбележа само, че трябва да заемем много предпазлива позиция. Нужна ни е повече яснота.

Хейс се замисли върху думите й и въздъхна.

Съветът й противоречеше на неговата интуиция. Търпението му вече се беше изчерпало от лъжите на Бен Фридман, но си даваше сметка, че Кенеди е права.

— Добре… засега ще си мълчим за записа, но — той се обърна към Рап и Търбс — разберете кой е този човек и дали има нещо общо с убийството на посланик Али.

Рап кимна. В този момент Търбс вдигна поглед от дисплея, където течеше електронно съобщение:

— Току-що в Израел са се самовзривили още трима терористи.

— Господи… все по-лошо става! — възкликна Хейс.

Кварталът, в който се намираше старата къща, не беше от най-хубавите, а и самата сграда не беше в завидно състояние, но щеше да му свърши работа. Намираше се точно на границата между северния и североизточния район на Вашингтон, близо до югоизточния. Мястото беше тихо и спокойно, но въпреки това в два през нощта не беше зле да си нащрек. Израснал в окупация, Дейвид считаше квартала за напълно безопасен.

Беше се представил на хазяина като французин — програмист, който има собствена компания и се опитва да пробие на американския пазар. Щял да идва от време на време във Вашингтон, когато имал срещи с лобираща за него фирма и представители на Министерството на търговията. Но когато бил в града, щяло да му трябва достатъчно пространство, за да не спира работата си. Наемът беше приличен, а и хазяинът не каза нищо, когато Дейвид плати в брой депозит плюс парите за първите два месеца. В последвалите пет месеца палестинецът беше превеждал парите за наема чрез една банкова сметка в Париж, която пасваше на фалшивата му самоличност на Жан Расин.

Единствената молба на Дейвид, за което предложи да си плати, беше да подобри електрическата мрежа в една от стаите на горния етаж и да прокара кабели за високоскоростен Интернет. Собственикът, който живееше на около два километра оттук, не се възпротиви нито на едното, нито на другото и спази обещанието си да не закача Дейвид, докато той не вдига много шум и се държи като възпитан наемател.

Сега Дейвид седеше в преоборудвания кабинет на втория етаж на къщата във викториански стил и се беше съсредоточил върху екраните пред себе си. На стената бяха монтирани осем двайсет и един инчови монитора „Сони“, всеки от които струваше над хиляда долара. На дългата сгъваема маса, която му служеше като бюро, имаше два мощни компютъра. Компютърът вляво беше, за да си проверява електронната поща, да управлява финансите си, разпръснати из различни банки по целия свят, и да следи новините за това — какво се случва на Пенсилвания Авеню 1600. Другият компютър беше предназначен да контролира останалите седем монитора, които му даваха картина в реално време от камерите за контрол на движението, разположени из целия град.

Тази част от плана беше изпълнена по-лесно, отколкото очакваше. С помощта само на подкупи той си беше осигурил достъп до мрежата за следене на пътното движение към Отдела за моторни превозни средства на Вашингтон. Във всеки един момент можеше само с няколко натискания на клавишите да получи картина от всяка една от над стоте камери, монтирани в Окръг Колумбия. Паролата за достъп му струваше само две хиляди долара. Отделът за МПС беше пълен с имигранти, повечето от които бяха дошли от страни от Третия свят, където беше обичайна практика да си допълваш заплатата с рушвети. Младият палестинец, с когото се свърза, подскочи от радост при възможността да спечели повечко пари и изобщо не попита защо непознат негов сънародник ще иска достъп до подобна информация.