Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

Но онова, което най-много безпокоеше Каспар, бе смътното чувство за нещо познато. Нещо около цялата тази касапница и зло намирисваше познато. Ехо от по-ранно време в живота му напираше в ума му, все едно се опитваше да си спомни песен, чута веднъж и едва запомнена, но все пак свързана с паметно събитие, с религиозен празник или с празненство навярно. Но там, сред полето в нощта, бе нещо непознато и непонятно, и като човек, мъчещ се да си спомни безименна мелодия, той най-сетне се умори от усилието и изтласка мисълта от главата си. По-добре беше да се съсредоточи върху онова, което му предстоеше, вместо да се занимава с вече станалото. Тъй или иначе не можеше да промени миналото.

Намериха си един хан с впечатляващо голям двор пред конюшнята и Каспар изчака Кенер и Флин да пренесат ковчежето в стаята си. После се погрижи за конете и отиде да потърси ханджията.

Той се оказа преуспяващ мъж в зряла възраст, ако можеше да се съди по натруфеното палто над бялата риза с бухнали ръкави и почти девствено чистата дълга престилка. Носеше плетена шапка, свършваща с остър връх, който падаше на лявото му рамо. Забеляза как Каспар изгледа странната шапка на червено-бели ивици и рече:

— Пази ми косата да не пада в супата. Какво ще обичате?

— Ако на пътник му се наложи да се види с жрец заради нещо тъмно, кой храм ще е най-подходящият избор?

— Ами… зависи — отвърна ханджията и на месестото му лице се изписа усмивка, щом изгледа Каспар с Воднистосините си очи.

— От какво зависи?

— Дали искаш да направиш нещо тъмно, или да попречиш на нещо тъмно да се случи.

Каспар кимна.

— Второто.

Ханджията отвърна с по-широка усмивка:

— Излизаш през входната врата и завиваш наляво. Слизаш по улицата, докато не стигнеш площада. От другата страна на фонтана е храмът на Гешен-Амат. Те ще ти помогнат.

— Благодаря — каза Каспар. Качи се бързо до стаята и осведоми двамата си спътници какво му е казал ханджията. Флин попита:

— Защо не отидете двамата с Кенер, а аз да остана тук?

— Мисля, че в този хан няма да ни ограбят — отбеляза Каспар.

Флин се засмя.

— Това ковчеже е най-малката ми грижа. — И кимна към прозореца. — Плаши ме онова във фургона. Ще е по-добре, ако някой от нас е наблизо.

— Тогава отвори ковчежето — каза Каспар. — Не познавам много храмове, които ще ти направят магия само защото си ги помолил учтиво.

Флин извади ключа от кесията си и отвори ключалката, а Каспар каза на Кенер:

— Дай ми кесията си.

Той му я даде и Каспар зарови в странните по форма и големина монети, избра няколко медника и пет-шест жълтици, добави и няколко сребърника, пусна ги в нея и каза:

— Повече от това ще е грабеж.

Привечер улиците на Шамша бяха пълни с народ. Хановете бяха оживели от смях и музика, много търговци се мъчеха да приключат последната сделка, преди да затворят дюкяните. Улиците бяха разкрасени с пъстри знамена и гирлянди, гражданството се готвеше за празника на Средилетие, който идваше след по-малко от седмица. Уличните лампи бяха увити в пъстроцветни хартии, които къпеха земята с меко сияние, придаващо на сцената веселост, в ярък контраст с мрачното настроение на Каспар и Кенер. Щом стигнаха пазарния площад, видяха натоварени коли — търговците вече затваряха и се готвеха да се приберат.

От другата страна на площада видяха храма на Гешен-Амат. Беше голяма сграда, с широки стъпала, водещи към пищно украсена мраморна фасада, с барелеф на богове и ангели, демони и хора.

От двете страни на стълбището се издигаха статуи. Едната изобразяваше мъж с глава на слон, а другата — мъж с глава на лъв. Каспар спря да ги огледа. По стълбището към тях бавно заслиза монах. Беше с късо подстригана коса, облечен в прост кафяв халат и сандали.

— Входа за храма ли търсите? — попита той учтиво.

— Помощ търсим — отвърна Каспар.

— Какво могат да сторят за вас слугите на Гешен-Амат?

— Трябва да говорим с водача на вашия храм. Монахът се усмихна и Каспар внезапно го обзе странното чувство, че вече е виждал този човек. Беше нисък, почти оплешивял и имаше черти, които човек може да види у някои кешийци — тъмни очи, високи скули, тъмна коса и почти златист оттенък на кожата.

— Господарят на ордена винаги разговаря с радост с хора в нужда. Последвайте ме.

Двамата бавно тръгнаха след монаха към широкия храмов вход. По двете стени в камъка бяха врязани барелефи. На всеки няколко стъпки горяха светилници и мятаха треперливи сенки, от които барелефите изглеждаха все едно се движат.