Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

Каспар се обърна към Флин, който седеше до него, и каза:

— Ако в Шамша има храм, може би ще намерим някой жрец, който да погледне мъртвия ни приятел.

— Защо? — попита Флин.

— Не те ли притеснява поне малко, че колкото по-далече вървим от мястото, където сте го изровили…

— Не сме го изровили ние — прекъсна го Флин. — Разменихме го с тези, които са го изровили.

— Все едно. А това, че откакто го притежавате, непрекъснато умират хора и колкото по се отдалечаваме от мястото, където сте го купили, толкова по-живи и тревожни стават сънищата?

Флин помълча, след което попита:

— Да не намекваш, че е прокълнат?

— Нещо такова. Виж, всички знаем, че щом някой се въвлече или… пипне това проклето нещо… ами, както и да действа, просто не можем да го изоставим. Може би си прав и магьосниците в Звезден пристан ще го поискат и ще ни платят богато за него, но ако не могат… да ни накарат да го оставим?

— Не бях помислял за това.

— Ами помисли — посъветва го Каспар. — Всъщност бих искал да мога да избирам накъде да тръгна, щом стигнем порт Вайкър.

— Но твоят дял…

— Ще поговорим за това, като стигнем там. Не мисля много за богатства. Връщането у дома ми е грижата.

След малко видя нещо в далечината.

— Дим ли е онова?

— Или бой?

— Не, по-скоро изглежда, че сме на около един ден от града. Вероятно е дим от града, надвиснал над долината отпред. — Каспар се огледа. — Би трябвало да спрем на лагер и да тръгнем утре рано. Ако побързаме, до утре привечер ще сме в Шамша.

Районът, през който минаваха, беше обрасъл с рехава гора, с ферми, пръснати покрай пътя. Няколко потока прорязваха пейзажа, както и две реки, достатъчно големи, за да вдигнат хората мостове над тях. Намериха едно пасище недалече от пътя, до поток, и Каспар се зарадва. Канеше се да си вземе гореща баня в Шамша, но едно бързо къпане в хладния поток преди това щеше да е добре дошло.

Толкова често вече бяха вдигали лагер заедно, че следваха мълчаливо добре отработена рутина. Каспар напои конете и загледа как другите трима навлизат леко в своя ритъм: Кенер напали огъня, готов да се захване с готвенето на вечеря, Макгоин се погрижи за конете, след като Каспар ги върна, а Флин разтоварваше продуктите и походните постели от фургона.

Каспар си създаваше странна връзка с тези мъже. Все още не можеше да ги нарече приятели, но бяха другари, а той си даваше сметка, че през целия си досегашен живот е имал малко опит с такива. Единственият му досег до нещо подобно беше като момче, когато прекарваше времето си с баща си и гледаше неколцината му близки приятели по време на неофициална вечеря или на лов.

Като момче Каспар винаги беше осъзнавал болезнено проблемите на своя висок сан, проблеми, които го обкръжаваха като единствения наследник на трона на Оласко. Като дете бе имал много приятелчета в игрите и нито един истински приятел. Колкото повече порастваше, толкова по-малко беше сигурен, че някой го търси заради удоволствието от компанията му, а не просто за да си спечели някоя изгода. Когато стана на петнайсет, за него вече бе по-лесно да приема, че всички освен сестра му се стремят към личното му благоволение. Така нещата изглеждаха прости.

Щом свършиха с подготовката на лагера, Каспар заяви:

— Ще сляза да поплувам.

— Ще дойда с теб — обади се Макгоин. — Събрал съм прах по места, дето не знаех, че ги имам.

Каспар се засмя — макар Макгоин да беше казвал същото поне сто пъти.

Съблякоха се и нагазиха в потока. Беше студен, но не чак непоносимо. Бяха вече далече на юг, в ранното лято, и водата беше приятна.

Докато се къпеха, Макгоин подхвърли:

— Какво мислиш?

— За кое?

— За проклятието.

— Не съм майстор в тъмните науки, Макгоин. Знам само, че от момента, в който ви срещнах, се почувствах прокълнат.

Макгоин се поколеба за миг, примига, после се разсмя.

— Е, и ти не си цвете за мирисане, Каспар. Каспар кимна.

— Казвали са ми го.

— Ако нямаш нищо против, че питам, но какви ги вършехте с генерала тия дни след вечеря?

— Играехме шах. И си говорехме за войнишки работи.

— Така и предполагах. Не съм служил. Бил съм се доста обаче — почнах като помощник-готвач на кервани до Кеш, баща ми ги водеше, и оттам се издигах. Неведнъж сме се разправяли с разбойници по пътя. — Посочи един грозен белег, който минаваше по левия му хълбок от мишницата до бедрената кост. — Това го полудих, когато бях още на седемнайсет. За малко да умра от загуба на кръв. Баща ми ме заши с една дебела игла за платнище и с канап. Едва не умрях от проклетата треска, като забра. Само един жрец на Дала успя да ме спаси тогава, с някакъв лек и молитва.