Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

— Тази нощ ще спя на пода. Ще се редуваме.

— Май нямаме избор — измърмори Флин. Каспар се ухили.

— Вярно. Но може и да извадим късмет от всичко това.

— Какъв късмет бе! — ядоса се Кенер.

— Стига генерал Аленбурга да не ни обеси, като нищо може да ни ескортира половината път до град Змийска река. Цяла армия за защита си е по-добре от банда наемници.

Макгоин се просна на едното легло и изръмжа:

— Щом казваш.

Кенер седна на един стол между камината и масата и попита:

— Някой да има тесте карти?

На третия ден вечерята с генерала и помощниците му стана постоянна покана. Щабът на Аленбурга включваше петима младши офицери и старши съветник с чин полковник. Генералът се оказа сърдечен домакин. Макар храната да не беше като за дворцов пир, все пак бе по-вкусна от порционите, които Каспар ядеше по пътя, и макар да нямаше вино, ейлът се лееше в изобилие, а генералският адютант успяваше да предлага разнообразни блюда въпреки оскъдните продукти, с които разполагаше.

Тази вечер генералът покани Каспар да остане, след като прати войници да заведат Флин и останалите до квартирата им. После отпрати ординареца и заповяда и на охраната си да излезе. Извади две чаши, извади и бутилка вино от мешката до постелята си и рече:

— Нямам достатъчно за офицерската трапезария, но съм си заделил две бутилки за моменти като този.

Каспар взе подадената му чаша и попита:

— Какъв е поводът?

— Малко отпразнуване всъщност — отвърна генералът. — Няма да ви беся.

Каспар вдигна чашата си.

— Ще пия за това. Мм, много е добро — добави, след като отпи. — Какво е гроздето?

— Наричаме го шарез. — Генералът също отпи. — Расте в няколко района наблизо.

— Ще трябва да си взема бутилка-две за дома, за да… — Канеше се да каже, за да може икономът му да даде мостри на търговци на вино в Опардум и да потърси от същото грозде в Кеш, но реалността на новия му живот се срути отново отгоре му. — За да мога да си припомням тези приятни вечери.

— Някоя и друга приятна вечер посред война винаги е добре дошла — съгласи се генералът. — Все едно, съгледвачите ми донесоха, че положението е точно каквото го предположихте. Има безразборно разпръснати патрули, които лесно може да бъдат неутрализирани, и чиста линия за атака на западния фланг. Вече знам със сигурност, че не сте шпиони.

— Мислех, че стигнахте до това заключение преди време.

— Човек не може да е прекалено предпазлив. Помислих все пак, че версията ви е толкова неправдоподобна, а поведението ви толкова нелепо, че би могло да сте невероятно умни шпиони. Съмнявах се, но както казах, човек не може да е прекалено предпазлив. — Усмихна се и отпи отново. — Нашите противници няма да ни връчат стратегическа победа само за да ни приспят с фалшиво чувство за превъзходство. Освен това, ако завземем двете села на юг, Сасбатаба ще е принудена да иска мир или да бъде напълно съкрушена. Кралят е идиот, но генералите му не са глупаци. До един месец ще имаме примирие.

— Нещо, което си струва да изчака човек — каза Каспар.

— Би трябвало донякъде да улесни пътуването ви до град Змийска река — отбеляза генералът. — Представа си нямате колко гадни са понякога тези погранични боеве и колко ужасно се отразяват на търговията.

— Убеден съм, че имам — отвърна Каспар. Генералът го изгледа продължително.

— Благородник сте, нали? Каспар кимна мълчаливо.

— Спътниците ви не го знаят, нали?

Каспар отпи бавно от виното и след малко отвърна:

— Аз не желая да го знаят.

— Сигурен съм, че имате сериозно основание. Доколкото разбирам, сте много далече от родината си.

— Тя е на другия край на света — отвърна Каспар. — Аз… управлявах херцогство. Бях петнадесетият наследствен херцог на Оласко. Семейството ми имаше преки връзки с трона на Ролдем — не най-могъщото, но едно от най-влиятелните кралства в района — по потекло и по брак. Аз… — Очите му се замъглиха, докато си спомняше неща, за които не беше помислял след срещата си с Флин и останалите. — Станах жертва на двете най-лоши грешки за един владетел.

— Суетност и самозаблуда — каза Аленбурга. Каспар се засмя.

— Нека да са три тогава: забравихте за амбицията.

— Властта, която имахте, не беше ли достатъчна? Каспар сви рамене.

— Има два вида хора, родени за власт, според мен. Е, нека да са три, ако броим и глупците, но сред притежаващите ум за владетели човек или се примирява с онова, което му е дало провидението, или винаги ще се стреми да разшири владенията си. Опасявам се, че по природа бях склонен към второто. Стремях се да владея колкото може повече и да оставя велико наследство на потомците си.